— Не му казахте ли?
— Какво можех да кажа?! – възкликна с ръце Татяна, искрено възмутена. – Все едно знам нещо за този ваш глупав квест!
— Защо глупав? – Сергей също се учуди искрено.
— Защото никога няма да намерим нов ИТ директор! – Татяна, по обичая, започна да се черви от гняв. – Вие като се издигнахте, така и пропускайте всички кандидати!
— А вас защо ви тревожи това?
— Аз съм директор по персонала, ето защо!
— Извинете… Разбрах! – Сергей се усмихна като дете. – Вие имате награда, нали? Точно така, скоро е край на годината, ще считат KPI, а при вас една от ключовите позиции е празна – ИТ директор.
Татяна, явно изпитвайки смесица от поне две чувства, направи някакво успокояващо упражнение – дълбоко вдъхна, задържа въздуха в дробовете си за няколко секунди, но, почувствайки, че започва да зачервява още повече от липсата на въздух, шумно издишва. Сергей, както можа, успя да свали усмивката от лицето си, наблюдавайки дихателните упражнения.
— Сергей… — започна Татяна.
— Добре, ще ви взема ИТ директора. – произнесе сериозно Сергей. – Кандидатът приличен ли е?
— Да. – в гласа на Татяна се чуха нотки на надежда. – Ето, донесох резюмето!
Тревогата от предстоящото разрeшение на опасната кариера се прояви – ръцете на Татяна затрепериха и, по стандартния сценарий, всичкото им съдържание шумно падна на пода. Сергей се втурна да помага, почти удряйки челото си в главата на Татяна, и също малко се зачерви.
— Така… — продължи седнал на клечки, изучавайки резюмето Сергей. – Нещо познато… Каква фабрика?
— Работила съм там. – каза тихо Татяна, гледайки настрани. – Знам този човек. Той… Как да кажа…
— Мъж?
— Не!
— Любовник?
— Какво?! – Татяна така рязко се вдигна, че се залюля от нахлуващата в главата й кръв. А може би не кръв нахлу, ами нещо друго в нейната подредена, симпатична глава.
— Но кой? – Сергей също стана и погледна в очите на Татяна.
— Вие ми… — задъхано промълви Татяна, търсейки думи. – Допросиха ме…
— Не, разбира се. Просто искам да разбера вашата мотивация. И да помогна. Ако не искате, не разказвайте. Аз – гроб, вие знаете.
— Да. – Татяна се настани на стола, облегна се с две ръце на масата и се хвана за главата, разрошвайки прическата си. – Добре, Сергей. Въпреки че… Всъщност…
— Нека да позная – нещо му е ценно за вас. – Сергей седна на стола до нея. – И много искате този момък… Стоп, не обърнах внимание… Това момче ли е?
— Да… Какво?! – от очите на Татяна почти изскочиха искри. – На какво намеквате?
— На нищо. – Сергей, за всеки случай, леко се оттегли назад заедно със стола, който издаде неприятен скърцане. – В крайна сметка, може да е сестра или леля. А вие какво помислихте?
— Нищо. – злобно прошепна Татяна. – Ще помогнете или не?
— Разбира се. Само нека премине стандартната процедура. За да не заподозри никой нищо. Съгласни ли сте?
— Разбира се! – неуверено се усмихна Татяна. – Така че, да го поканя?
Сергей не спираше да се учудва колко бързо се променя настроението на тази момиче. В рамките на разговора – а това са няколко минути – от искрицата на надеждата до пропастта на отчаянието, от горещата омраза до искрената симпатия, от шипящата ярост до неудържимата, задъхваща радост. Или актрисата е добра, или емоционалната лабилност (така май се нарича), или… Не, коремът не се забелязва, и на обяда в кухнята похапва борш, а не ягоди с пушено сланина на хапки.
— Поканете го. Къде е? Далече ли е? Ще може ли да дойде днес?
— Да, той… – Татяна се смути малко. – Вече е тук, на паркинга, седи в колата.
— Добре, сега… — Сергей взе от масата резюмето, намери телефона, набра. – Ало! Евгений? Здравейте, казвам се Сергей Иванов, директор по развитие на компания „Куб“. Татяна, директор по персонал… Ами, знаете… Накратко, даде вашето резюме, и съм склонен да ви разгледам… Не в смисъл на микроскоп… В общи линии, влизайте, стига да си стоите в колата. Там при офис-мениджъра питайте как да намерите Сергей, аз съм единственият тук. Паролата на вахтата е „Звезден флот“. Да, паспорт не е необходим, просто кажете паролата. Всичко, чакам.
— Сергей, защо сами се обадихте? – напрегнато попита Татяна.
— Защото ви познавам, Татяна. Тем повече, че вие, това... Е, заинтересовани сте в резултата. Започнете да мрънкате, ох, моят Женьочка, просто се държи добре, не обръщай внимание на този идиот... Обещал съм ви, че ще го взема на работа. Разбира се, ако не е изцяло глупак. ИТ директорът трябва поне с нещо да се отличава от останалите.
— По-добре да не питахте. – отговори Татяна с уморена усмивка. – На мен, така разбрах, е забранено да участвам?
— Да, забранено е. Въпреки че, вие все пак успяхте да му разкажете нещо?
— Казах, че нямам какво да разказвам, защото не знам нищо.
— Добре. – Сергей примирително вдигна ръце. – Добре, Татяна, до свидание. Ще се видим след няколко часа.
Татяна излезе от кабинета. Сергей, без да губи време, бързо прегледа отново резюмето. Нищо подозрително – обикновен, никому ненужен, не даващ нищо и особено не пречещ ИТ директор. Сергей отдавна искаше да замени тази позиция с картонен идиот – както преди поставяха нарисувани полицаи на пътищата. Евтино, не изисква нищо, стои с години, а народът все пак се плаши. Ползата, вероятно, ще е даже повече, отколкото от жив човек на тази позиция.
Размислите на Сергей прекъсна почукване на вратата. След поканата да влезе в кабинета влезе онзи Евгений – доста млад, в приличен костюм, с прилично подредени коси (за което веднага получи минус в кармата от Сергей) и, разбира се, с приветлива усмивка на лицето. Вероятно е преминал някъде курсове по усмивки, толкова идеална беше – точно достатъчно широка, но без изкривяване на лицето, демонстрираща приятелско настроение, но не до кучешки лай, с достойнство. Ах тези мениджъри.
— Здравейте. – каза Сергей, усмихвайки се – не защото етикетът го изисква, просто младежът беше много гладък, приятен и стилен, като айфон.
— Добро утро. – спокойно отговори Евгений и посочи стола. – Мога ли?
— Да, разбира се.
— Сергей, благодаря ви за това, — започна Евгений. – че...
— Бла-бла-бла. – прекъсна Сергей. – Евгений, давайте без излишества. Съгласих се да ви погледна по една причина – Татяна ме препоръча. Тя е мой стара приятелка и се доверявам на мнението й. Резюмето ви е – ужасно. В потока от същите ужасни резюмета, които ежедневно получават HR мениджърите, нямаше да ви забележа. Но сега сте нает, с изпитателен срок от един ден. Все пак, ще трябва да преминете тест.
— Тест? – Евгений почти не се обезпокои. – За знания?
— За какво ще е тестът, няма да кажа. Няма да трябва да попълвате формуляри, да отговаряте на въпроси и т.н. Трябва да постоите в ролята на ИТ-директор на компанията „Куб“ за няколко часа. Да решите реални задачи, да покажете способностите си от различни ъгли. Критериите за преминаване на теста знае само моя, така че съвети за поведение няма да получите от никого, дори от Татяна. Просто работете как умее, а аз ще наблюдавам. Съгласни ли сте?
— Какъв вид задачи? – Евгений подозрително присвити вежди.
— Разнообразни задачи. – повтори Сергей. – Нормални ИТ-директорски задачи, които вече много пъти сте решавали. Хайде на вашето работно място.
Сергей решително стана и тръгна към изхода. Евгений, след кратко забавяне, също стана и тръгна след него. След като преминаха няколко метра по коридора, Сергей влезе в празна стая за срещи, огледа се и посочи стола в средата на дългата маса.
— Ето вашето работно място, присаждайте се. И така, правилата са прости. Вие сте новият ИТ-директор на компанията. Сега ще отида да съобщя на всички, че чудото се е случило и проблемите, свързани с информационните технологии, отново ще се решават. Също така ще посоча къде можете да бъдете намерен. Има вероятност колеги да дойдат при вас с задачи. А останалото – вие решавайте сами.
— Има ли вероятност никой да не дойде? – попита Евгений, когато се настани на стола.
— Има. – кимна Сергей. – Но не разчитайте много на това. Е, добре, чао.
И Сергей бързо изчезна от стаята за срещи. Евгений малко се мъчи с портфейла си, опитвайки се да реши къде да го сложи, накрая го постави на съседния стол. След няколко минути вратата се отвори и влезе непозната жена.
— Здравейте. – сухо каза тя. – Казвам се Валерия, главен счетоводител. Вие новият шеф на ИТ отдела?
— ИТ-директор, ако искаш по-точно. – поправи се ненужно Евгений. – Присаждайте се, Валерия, да се запознаем!
— Не ми трябва да се запознавам с вас! – изсъска Валерия, продължавайки да стои до вратата.
Евгений се поразмъти за миг и замълча. Валерия, както винаги, също мълчеше, гледайки ИТ-директора право в очите. Накрая, когато паузата започна да се проточва, Евгений реши да опита отново.
— Валерия… — започна той. – С какво мога да ви помогна? Имейте предвид, че работя в компанията ви само от няколко минути.
— И след година няма да можете да ми помогнете с нищо. – продължи да говори с отрова главният счетоводител. – Този идиот, който беше преди вас, Серьожа, нашето слънце и луна, също не можа да ни помогне. Всички вие сте идиоти, само можете да кимате на счетоводителите и да казвате, че те са невежи, които не могат да извършват елементарни операции.
— Аз… — усмихна се Евгений. – Валерия, разбирам, че имате негативно отношение към ИТ-отдела, формирано от комуникацията с програмистите. Уверявам ви, че ви разбирам напълно. Но с мен ще бъде различно, умея да намирам общ език с бизнес потребителите от най-висок ранг.
— Вижте какво… — промълви Валерия. – Добре, да видим, дали наистина ще намерите общ език с мен.
Валерия обиколи масата и седна срещу Евгений.
— Вашата програма не работи. – цитира Валерия, предавайки мнението на стотици счетоводители.
— Какво точно не работи? И коя програма? – тонът на Евгений изразяваше искрено желание да помогне.
— Трябва ли аз да ви обясня коя програма не работи? – неочаквано извика главният счетоводител. – Аз съм счетоводител, не програмист! Вие сте програмист! Вие трябва да знаете коя програма не работи!
— Има теория, че грешки има в абсолютно всяка, дори и най-проста програма. – несигурно отговори Евгений. – Разберете, Валерия, току-що дойдох. Естествено, не знам дори какъв софтуер се използва във вашата компания. Как мога да помогна с програмата, без да знам дори името ѝ?
— Значи няма да помогнете? – злорадо се усмихна Валерия.
— Да. Чакай… Време е… Разбира се, че ще помогна!
— Тогава помагайте! Вашата програма не работи!
— Коя точно програма?
— Започва… — Валерия се отпусна на облегалката на стола и скръсти ръце на гърдите. – Всичко, което могат да постигнат айтишниците, са купища въпроси. Коя програма, а къде е грешката, а как да я възпроизвеждам, а защо изобщо го правите, а какво е написано в счетоводната политика, а напишете ми ТЗ, а как е това, а как е онова… Тфу!
Валерия рязко стана – толкова рязко, че столът се обърна – и решително се насочи към вратата.
— Валерия, изчакайте! – Евгений скочи, подбяга до вратата и се опря на нея с гръб, не давайки на главния счетоводител да премине.
— Пуснете ме! – каза Валерия, излъчваща злоба.
— Ще ви помогна! Е, блин… Вероятно имате 1С. Да, със сигурност е 1С! Само да знаех версията…
Валерия отново се усмихна злобно. Хвана дръжката на вратата и започна да я тегли, опитвайки се да отмести парфюмираното тяло на ИТ-директора.
— Изчакайте… — Евгений се съпротивляваше няколко секунди, но все пак се предаде и отстъпи настрани.
Валерия, гледайки строго направо, намръщила вежди, излезе от стаята за преговори. Евгений уморено затвори вратата, стигна до мястото си и се строполи на стола. Настроението му старателно се влоши, в душата се наслояваше обида, ръцете му трепереха, очите му се овлажниха, като на малко дете, което родителите отказват да изслушат и просто изпращат в ъгъла. Той бездушно се вгледа в прозореца, размишлявайки дали да не избяга.
— Здравей. – се чу зад гърба му. – Мога ли?
Евгений трепна от неочакваност, след което се обърна и видя млада, невероятно симпатична девойка на около двадесет и пет години. Тя вече стоеше вътре в стаята, като бавно затваряше вратата зад себе си. Брюнетка, в снежнобяла блуза с малки копчета, част от които, около деколтето, вероятно по замисъл на дизайнера трябваше да се закопчаят – поне в офиса. Образът прекрасно допълваха обтегната черна пола до коляното и изящни очила с дебела черна рамка.
Непознатката, без да чака покана, премина покрай Евгений, обгърнала го с лек аромат на непознати парфюми, и седна до него. Тя беше толкова близо, че ИТ-директорът виждаше отражението си в лещите. Девойката спокойно се обърна към Евгений, леко докосвайки коляното му със своето, и нежно се усмихна.
— Да се запознаем? – попита тя. – Мен ме наричат Женя. А теб?
— А-а-а… — объркан беше ИТ-директорът. – Това… Евгений.
— Какво съвпадение…
Гласът на момичето звучеше нереално, сякаш звучеше в съзнанието на Евгений, като музика от качествени слушалки. Уверен, и в същото време – искрено объркан, с нотки на здраве наглост, и същевременно – с голяма доза смущение, непознат, но сякаш чуван много години поред. Евгений не можеше да се помръдне, сякаш се страхуваше да разруши този необикновен, случайно появил се в живота му, но прекрасен миг. Дори не отмести крака, продължавайки да усеща лекото и приятно притискане на момичешките колене.
— Слушай, Жена… — продължи момичето. – Много се радвам, че ти, именно ти, ще работиш при нас. Мисля, че всичко ще се получи. Усещам го.
Като казваше това, момичето вдигна глава нагоре, демонстрирайки невероятно красивата, каквато изглеждаше на Евгений, шия. Без да се подчини на разума, погледът му се плъзна надолу, по леко опъната еластична кожа…
— Каква е тази глупост?
От изненада Евгений скочи, едва не събори тежкия преговорен плот. Като се обърна, видя огромен младеж, висок не по-малко от два метра и тежащ сигурно около сто и двадесет килограма. Лицето на великанът беше украсено с две белези и леко извито настрани нос – боксьор, помисли си Евгений.
— Какво правиш, идиот? – заплашително се приближаваше великанът към Евгений, гледайки право в очите му.
— Антон, недей. – без да загуби самообладание, бавно стана от стола Женя. – Просто се запознаваме. Това е новият ИТ-директор.
— Скоро ще стане стар. – не се успокои Антон. – Веднага на пенсия ще отиде. Направи ли лудост, гаден младеж? Бабата ми сваляш в първия ден на работа. Успя ли да се запазиш?
— Аз… Аз… – започна Евгений.
— Главата ти е глупава! – изрева младежът. – Гадно, ако те видя отново, ще те разкъсам, разбра ли?
— Да, разбира се. Не, не мислете така… Аз просто… Тя…
— Какво? Още кажи, че тя е виновна!
— Не, разбира се…
— Тогава ти ли си виновен? – изведнъж се усмихна Антон.
— Не, изчакайте...
— Защо се въртиш като червей под ултравиолетово? Изказа се, отговори!
— Да, знаете ли, вероятно аз съм виновен. – самообладанието започна да се завръща при Евгений. – Антон, искрено ви се извинявам за ситуацията, която създадох, допускаща двойно тълкуване.
— Така е. – кимна Антон. – Жени, хайде. Сега и ти ще получиш, метла... Любима.
— Любима метла? – усмихна се Жени. – Вие сте майстор на комплиментите, господин Жубрак.
— Да, точно така. – гордо се изправи Антон. – Ами, тръгваме.
И двойката, игриво блъскайки се един друг и хихикайки, излезе от заседателната стая.
— По дяволите, какъв е този проклет хаос. – на глас прокле Евгений, добавяйки няколко нецензурни съществителни и прилагателни.
Върна се на мястото си, нервно поправи риза, свали сакото – след горещия разговор беше успял да се изпоти доста. Не мислейки дълго, отвори прозореца, пускайки в заседателната стая студения декемврийски въздух, малко постоя в течение на перваза, докато не започна да измръзва.
В главата му се въртяха много мисли, но много бързо този разпокъсан поток се превърна в една, основна, всепоглъщаща идея – да бяга. Да се маха оттук без оглед. Не беше подписал никакви документи, не бе давал обещания, никой няма да запомни, в автобиографията няма да пише, препоръките няма да се развалят. Глупост, идиотизъм, колхоз, пълна бъркотия. Не е така описвала компанията „Куб“ Татяна. Но, може би, не бива да съдим по първия ден, дори по първия час? Бива! Именно първият ден показва каква е компанията! Не може да се търпи такова нещо, по-нататък ще бъде само по-лошо.
А този, Сергей, вероятно седи и се смее. Той самият е избягал от тази длъжност, не е издържал натоварването, сега седи в голям красив кабинет и прави вид, че се занимава с развитие. Евгений знаеше, че в която и да е компания – най-безполезният човек. Този, на когото в длъжността е написано „развитие“. Или „качество“. А също - „процес“.
Трябва да бягам. Да, веднага. Евгений бързо си облече сакото, взе чантата, подреди столовете и тръгна да затваря прозореца.
— Разрешете?
— По дяволите, защо тази врата е толкова безшумна? – помисли Евгений. Слава Богу, този път не подскочи от изненада, а само леко потрепери.
Обърна се – на вратата стоеше нисък млад мъж, в дънки и небрежно оправена каре риза. Лицето му беше гъсто покрито с черна четина, присвити очички настойчиво гледаха Евгений. Такъв вероятно е привлекателен за момичетата, докато канадските дървари са на мода.
— Здравейте. – момчето нагло се отправи към мен и подаде ръка за поздрав. – Стас, програмист. А вие – моят нов шеф. Евгений, нали?
— Верно. – кимна Евгений. – Само че, Станислав…
— Просто Стас. – удивително приветливо се усмихна момчето.
— Добре, просто Стас. Не съм сигурен, че ще бъда вашият шеф. Все още не съм взел решение, дали да работя във вашата компания или не.
— Нека да обсъдим. – каза Стас и бързо седна на един от столовете.
След малко колебание, Евгений се върна на мястото си – точно срещу Стас. Вероятно ще издържи още един разговор, след като не успя да избяга незабелязано.
— Чувал съм много за вас, Евгений. – Стас свърна много внимателно погледа си с новия шеф. – Искрено се радвам, че дойдохте при нас. Още повече, отколкото се радвах, когато Сергей си тръгна.
— Радвали сте се? – недоверчиво се намръщи Евгений. – Защо?
— А как защо?! – извика Стас, все едно новият шеф отлично знаеше историята на славния ИТ отдел на компанията "Куб". – Защото той е идиот! Не забелязахте ли?
— Вероятно... — започна Евгений, но се спъна. – Все още не съм си оформил мнение.
— О, моля! А как според вас идеята за този идиотски квест, който преминавате, чия е?
— На Сергея, той сам го каза. – Евгений се опитваше да разбере накъде води прекалено активният програмист.
— Та най-смешното е, че никой не му пука за резултатите от този квест! – Стас, доволен от себе си, се откина на стола. – Току-що бях в кадровия отдел – получено е указание да ви наемат.
— Стоп… — Евгений неопределено разклаща глава. – А защо тогава всичко това?
— Защото той е луд! Толкова болен, че понякога е по-лесно да го следваш, отколкото да спориш и доказваш. Дори собственику е по-лесно.
— Погоди, Стас…
— Може да преминем на „ти“.
— Изчакай малко, Стас… Ако на никого не му пука, и Сергей, според теб, е...
— Луд лагерник.
— Не е важно… Защо го задържат?
— О-о-о-о… — протегна Стас. – Това е много добър въпрос! В компанията деветдесет и девет процента от хората с радост ще го обсъдят, ако се обърнете.
— Но все пак.
— Не знам. – рамен разтегна Стас и така искрено се усмихна, че Евгений не успя да се сдържи и се усмихна в отговор. – Някога, преди адски много години, направихме с него няколко яки проекта. За това той стана ИТ-директор. Ами, всъщност, тук му се е спукала главата. Не бих се учудил, ако ходи на психиатър. А ако не ходи, то точно сега е време да започне.
— А какво всъщност започна? – Евгений също се отдръпна назад на стола и се отпусна малко.
— Всичко и нищо. След тези проекти той, по същество, нищо повече не направи. Все повече ходи, мрънка, че всички около него са глупаци, а той е единствено – Д’Артанян. Чел е умни книжки – и специално избира такива, които никой не би се навел да вземе. И после се хвалят, че знае куп методи и може да подобри всеки процес, и дори да увеличи печалбите на цялата компания.
— А в реалността? Може ли?
— Кой да го провери? Той само говори, че може, а останалите – не могат. И по някакъв начин този разговор свършва. Кой реално ще го допусне до нещо сериозно? Така и стои, или по-точно стоеше, в ИТ-отдела и крещеше оттам, че всичко е някак не така и не онова.
— Погоди, Стас… А защо тогава той стана директор по развитие?
— Чували ли сте за принципа на Питър?
— Да. Погоди… Това ли е, че работата заема всичкото време, което й е отредено?
— Не, това е законът на Паркинсон. Принципът на Питър, точно не помня, но е нещо такова: човек се издига по кариерната стълбица, докато не достигне момента на своята некомпетентност.
— Да, нещо съм чувал… – кимна Евгений. – И как това се отнася за Сергей?
— Как? – искрено се учуди Стас. – Просто го набутаха на тази длъжност, за да се провали, и после да го изхвърлят! Ако с работата на ИТ-директор той беше горе-долу наясно, защото седеше на моята врата, сега е гол, като сокол. Няма подчинени, никой не го слуша, на никого не му пука за проектите за развитие. Почти е на улицата. От него нито директор по развитие – нищо, нула. Той стигна до нивото на своята некомпетентност. А по-точно – помогнаха му да го направи. И дните му са преброени.
— Хм… — набръчка чело Евгений, но след няколко секунди изведнъж се усмихна. – Тогава е ясно. Благодаря, Стас!
— Винаги на разположение! Утре, се надявам, ще поговорим нормално и по същество? Защото при нас е пълна бъркотия. Този изрод, щом свали, всичко остави на мен. Дори не поздравява вече, гнусник.
— Да, разбира се, утре, Стас. – Евгений се изправи и подаде ръка. – Аз не съм такъв, аз съм човек на делото. Дори мога да програмирам. Ще се сработим!
— Разбира се! – Стас радостно разтърси ръката на началника и с решителна стъпка се насочи към вратата.
Щом стигна до вратата, се обърна, усмихна се още веднъж широко и излезе в коридора. Евгений се усмихваше. Ситуацията вървеше в съвсем различна посока. Още ще видим кой от кого ще избяга…
Изведнъж звънна телефонът. Номерат изглеждаше познат, но го нямаше в контактите. Евгений вдигна слушалката – беше Сергей.
— Евгений, всъщност, това е всичко. – каза Сергей. – След около пет минути идвайте в кабинета ми. Намерихте ли пътя?
— Да, тук е близо, изглежда.
— Добре, чакам!
Евгений бързо вдигна портфейла, оправи сакото, приглади косата си и, за да не скучае, започна да се разхожда напред-назад в заседателната стая. Минутите минаваха бавно, но не искаше да губи време на смартфона, за да не си развали доброто настроение.
Накрая, след пет минути, Евгений излезе в коридора. Като стигна до вратата на Сергей, уверено почука и, след като чу поканата, влезе вътре.
Вътре, освен глуповатия директор по развитие, беше и Татяна. Евгений й се усмихна приветливо, но в отговор, по непонятна за него причина, получи само намръщени вежди и остър поглед.
— Така, Татяна, време ви е. – Сергей посочи с ръка към вратата. – По-нататък ще говорим без вас.
— Сергей, вие ме разбрахте ли? – попита строго Татяна.
— Да, не се притеснявайте. Ако не искате, както искате.
— Добре. – личеше, че Татяна се съмнява в отговора на Сергей, но присъствието на Евгений вероятно не й позволяваше да говори открито.
Татяна, без да бърза, напусна кабинета. Евгений, без да чака покана, се заби в стола, разпусна се, разкопча сака и безсрамно впери поглед в очите на Сергей.
— Какъв е резултатът? – попита Евгений.
— Ужасен. – усмихна се Сергей. – Всъщност, както винаги.
— Какъв смисъл? – кандидатът внезапно се стегна и седна прав. – Какво е ужасното?
— Вие ужасно се справихте с теста. Дори по-зле от останалите кандидати. – Сергей продължаваше да се усмихва. — Но, независимо от резултатите, ще ви наемем в нашата компания.
Няколко секунди Евгений внимателно гледаше Сергeя, опитвайки се да разбере причината за усмивката му. Ако тестът не означава нищо, и Сергей го знае, защо тогава цъфти като майска роза? Въпреки… Ако наистина е такъв, ку-ку, то усмивката може да няма нищо общо с случващото се около него.
Удовлетворен от такова обяснение, Евгений отново се отпусна и се усмихна доволно.
— Собствено, на това е всичко. – обобщи Сергей. – По-нататък ви…
— Почакайте… — прекъсна го Евгений, вдигайки длан. – Може ли да обясните смисъла на този ваш тест?
— Хм, мислех, че няма да питате… Добре. Какво според вас се случваше в заседателната стая, докато седяхте там?
— Ами, доколкото разбирам, при мен идваха хора с задачи, с проблеми, които никой… Ну, докато не дойде ИТ-директорът, никой не решаваше.
— Не. При вас идваха за игри.
— С какви игри?
— С корпоративни.
— Нямам представа…
— Ами, има работа и има игра. Колкото по-висока е длъжността, толкова повече игри. На ИТ-директора му се падат много игри, защото такава е длъжността – трябва наистина да взаимодейства почти с всички подразделения. И аз исках да видя как ще се справите с тези игри.
— И как?
— Никак. – вдигна рамене Сергей. — Вие започнахте да играете в тях.
— Какво имаш предвид?
— Ето, дойде при вас Валерия, нашата главна счетоводителка, и изигра любимата игра на своята професия – "вашата програма не работи". Вие разбирате неадекватността на това твърдение?
— Разбира се. – кимна Евгений, без да се замисля.
— И тя разбира. И всички разбират. Играта има три варианта на развитие. Първият – вие играете и губите. Главният счетоводител убеждава всички, че вие сте некадърен и на вас може да се повери всякаква глупост, а вие ще я прегърнете и ще я изпълнявате. Такова се случва много често. Вторият вариант – вие играете и печелите. Убеждавате всички останали, че главният счетоводител е неадекватна глупачка, а вие сте герой, защото я извадихте на чиста вода.
— А третият вариант? – попита Евгений, когато Сергей изведнъж замлъкна.
— Третият вариант – не играете в играта. Най-добрият сценарий, особено за ИТ-директора.
— Как е това, да не играеш в игра? – недоумяваше Евгений. – Как изглежда на практика?
— На практика това е бързо оттегляне или отклонение. Както в айкидо. Отстъпваш, а атакуващият просто лети в посоката, в която насочваш енергията. Или – съзнателно насочване на играта мимо себе си. А последният вариант – рязко прекратяване на играта. Можехте да направите това с Стас, например.
— Какво имаш предвид? – Евгений разширил очите си в недоумение.
— Ами той дойде при вас, за да каже колко съм идиот?
— Аз…
— Знам, знам. – махна с ръка Сергей. – Не в подробности, но знам. Всички роли, думи и сценарии за играта ги измислих сам. Нали не си помислихте, че ми е време да отида при психиатъра?
— Не, разбира се… — Евгений се изпоти. – И изобщо, този Стас…
— Внимавай! – прекъсна го Сергей. – Първо, ще работите с него. Второ, в момента се опитвате да играете с мен. Не ви съветвам.
— Не, разбира се… Просто исках да кажа, че той е интересен човек.
— Всички тук сме интересни. – сви рамене Сергей. – А на вас, мисля…
Изведнъж смартфонът на Сергей, който беше на масата, завибрира. Извинявайки се, той бързо грабна устройството, прочете съобщението и изведнъж се усмихна широко. Още малко поковърка в смартфона и го сложи обратно на масата.
— Та така… — продължи Сергей. – Слушайте моя съвет. Аз се издигнах от самото дъно. Дойдох тук като програмист, след това станах ИТ директор, сега съм зам. генерален директор по развитие. Третият човек в компанията. Знаете ли в какво е тайната на успеха ми?
— Не играете в игри?
— Това по-скоро е необходимо условие за успех. Има по-точна формулировка – не играя в чужди игри, а започвам моите. Моята игра е много по-добра, особено ако я играя сам.
— Тоест как е това… Сам…
— Еми точно така. Правиш това, за което никой не се заема. Изпълняваш проекти за развитие, за които никой няма време. Четеш литература по бизнес, докато другите четат всякакви глупости в интернет. Дори, по дяволите, молиш да ти увеличат заплатата, докато другите се срамят. Чували ли сте за такъв подход – кариера на скорост?
— Не, честно казано…
— Е, почетете го на спокойствие. Само не го прилагайте тук – всички знаят за него.
— Добре.
— Е, така е. Когато започнеш игра, в която само ти участваш, никога няма да загубиш. Можеш само да не спечелиш, а това не е страшно. Всъщност, в това е цялата тайна.
Евгений мълчеше, напрегнато мислейки за нещо. Сергей, без какво да прави, посегна към смартфона, когато изведнъж сякаш си спомни нещо.
— Да, Евгений… — започна той. – Има една новина, не знам как ще я приемеш. Току-що ми написаха, че Татяна… Следователно, скоро ще я уволнят.
— Как ще я уволнят? – очите на Евгений се разшириха.
— Ами така. – повдигна рамене Сергей. – Вероятно не се справя, не знам… Аз тук нямам отношение, просто ме предупредиха да не започвам нови проекти с нея. И, с оглед на обстоятелствата, реших да ви уведомя. Вдруг това може да повлияе на вашето решение.
Евгений мълчеше. Погледът му бързо обикаляше кабинета, изражението му на лицето беше изключително напрегнато и съсредоточено, когато изведнъж… Той се усмихна.
— Какво? – попита Сергей с присвити очи. – Все пак ще повлияе?
— Да. – напрежението на Евгений, изведнъж, сякаш се отстрани. – С удоволствие ще работя във вашата компания.
— Тоест… — набръчка чело Сергей. – Разбрах, че вие с нея… Познати сте… Струва ми се, даже лично.
— И какво от това? – повдигна рамене Евгений. – Ами… Знаете ли, Сергей… Даже се радвам, че така стана.
— Защо?
— Ами… Не знам как да го кажа… Татяна, тя, всъщност…
— Какво?
— Ами… Да кажем така… Не изпитвам същите чувства към нея, каквито тя към мен.
— А тя знае за това?
— Не, разбира се, вие какво.
— Тоест какво значи „не, разбира се“? Вие сте симпатичен на момичето, а тя на вас не е, но вие й казвате, че отговаряте взаимно?
— Ами, там всичко е по-сложно… Аз… Как да го кажа…
— Добре, разбрах. – прекъсна мъките на новия си колега Сергей. – Там е дълбоко лично, и между нас няма такова ниво на доверие, за да разправям. Уважавам правото ви и нищо не изисквам.
— Благодаря. – облекчено въздъхна Евгений. – Истината е, че съм толкова уморен от вашите… Т.е. от игрите, които устроихте…
— Ами, защото вие участвахте в тях. – Сергей се изправи, показвайки със своето поведение, че Евгений е време да си отиде. – А ако не бяхте играли – щяхте да сте свежи, като краставица. Добре, Евгений…
— Да, да… — Евгений бързо скочи, взе портфейла си и подаде ръка на Сергей.
— Отпочинете си от игрите, ако успеете. – каза Сергей с странна усмивка. – Но запомнете, че игрите никога не свършват. Във всеки момент е важно да разберете, дали сте в игра, или не, и в чия. Добре ли?
— Да, разбира се. – кимна Евгений. – До утре?
— Да, до утре. Ако нещо се промени, ще ти се обадя.
— Какво имаш предвид? – усмивката изчезна от лицето на Евгений.
— Стандартна фраза, не обръщайте внимание.
— А, добре!
Евгений напусна кабинета, а Сергей се върна на масата. Вдигна смартфона, поднесе го до ухото си.
— Татяна, тук ли сте? А, добре… Да… Не ревете, по дяволите… Казах ви, а вие не повярвахте… Не, няма да дойда, страхувам се от женски сълзи… А, не знам… Как мислите, да се взема?.. Не, не бих го взел, твърде глупав и прост, само за вас… А, вие решавайте сами… Сигурно?.. Добре. Вие сами ще се обадите?.. Мога, разбира се. Само не сега, а след няколко часа. Ще кажа, че генералът е отказал… Ну добре, стегнете се, трябва да работим.
Сергей небрежно хвърли смартфона на масата, облегна се в стола, затвори очи и тихо запя:
Ей! Аз съм злодей за тях,
Знаещ тайна
Низки страсти
На бедни и царе.
Аз бях цигулар,
Моят талант е моят кръст,
С живота и смеските
Играех с огъня!
След като довърши, се усмихна на себе си, скочи от стола и с енергична стъпка тръгна към коридора.
Само регистрирани потребители могат да участват в анкетата. , моля.
Алтернативно гласуване — важно ми е да знам мнението на безгласните
Плюс
Минус
Гласували 504 потребителя. Въздържали се 60 потребителя.
Подходящи ли са за профилните хъбове "Управление на персонала" и "Кариери в IT"?
Да
Не
Гласували 396 потребители. Въздържали се 60 потребителя.
Източник: habr.com
