Как мразя всичко това. Работата, шефа, програмирането, средата за разработка, задачите, системата, в която са записани, подчинените с техните сополи, целите, електронната поща, интернет, социалните мрежи, където всички са забележително успешни, показната любов към компанията, лозунгите, срещите, коридорите, тоалетите, лицата, физиономиите, дрескода, планирането. Мразя всичко, което се случва на работа.
Изтощен съм. Отдавна. Още не бях започнал работа наистина, и след година в университета вече мразех всичко, което ме заобикаля в този проклет офис. Ходех на работа, за да мразя. Търпяха ме, защото през първата година показах забележителен напредък. Грижеха се за мен като за бебе. Опитваха се да ме мотивират, да ме разберат, да ме вдъхновят, да ме научат, да ме насочат. А аз мразех още повече.
Накрая не издържаха и се опитаха да ме уплашат. Да, не правя нищо по текущия проект. Защото ръководителят на проекта, вашият любимец, провали моята работа за един месец, угоди на клиента и ме подстави. Да, седя цял ден, избирайки следващата песен за слушане в Winamp. Повикали сте ме и казахте, че ще ме уволните, ако видите още веднъж такова нещо. Ха.
Ще видите, и не веднъж. Просто защото ви мразя. И презирам. Вие сте глупаци. Просто идвате и правите това, което ви казват. Правите го толкова години подред. Нямате никакви промени, нито в позицията, нито в доходите, нито в компетенциите. Вие сте просто атрибути на системата, в която сте попаднали. Както маси, столове, стени, охладители и метли. Вие сте толкова жалки и безсмислени, че дори няма да можете да го осъзнаете.
Мога да работя повече и по-добре от вас. Вече съм го доказал. Но не смятам да нося цялата компания на гърба си. Защо аз? Защо не вие? Достатъчно ми е от моя Winamp. Не ми трябва нищо повече, за да ви мразя. Ще седя и ще ви мразя целия ден, без да забравя да направя почивка за обяд.
Когато свикнахте с моята омраза, напуснах. Постъпихте като столове – престанахте да ми обръщате внимание. Какъв е тогава смисълът да ви мразя? Ще отида в друга компания, ще се изтощавам там.
Неколко години продължаваха люлките. Омразата се сменяше с безразличие. На мястото на апатията идваше откровен саботаж. Понякога започваше бурна дейност, ако шефът беше строг. Захапвайки юздите, с омраза към целия свят, постигнах резултати. И отново мразех, впадах в депресия, откровено се смях или тролих всички, до които можех да се добера.
Опитвах се да бъда максимално токсичен, заразявайки околните с моята омраза, колкото можех да засегна. Всички трябва да знаят колко мразя тази работа. Всички трябва да ми съчувстват, да ме подкрепят, да ми помагат. Но не трябва да мразят работата. Това е моята привилегия. Нали и вас, подкрепящите мен, също мразя.
Така продължаваше, горе-долу, от 2006 до 2012 година. Тъмен период. Спомням си го като страшен сън. Странно е, че тогава нито веднъж не ме уволниха – винаги аз си тръгвах. Такъв гнусен копеле, какъвто беше Иван Белокаменцев v.2006-2012, никога повече не съм виждал.
А след това започна странен период. Всичко се промени. По-точно, всичко се промени. Но аз дори не забелязах. Седем години прелетяха така, че дори не мярнах. През тези седем години състоянието на прегаряне не дойде при мен нито веднъж за по-дълго от половин ден. Но никога не мислех защо е така.
Замислях се защо при другите не е така. Темите за прегарянето все по-често попадаха в очите ми. Носих се наскоро през списъка с доклади на конференцията, на която скоро ще говоря, и попаднах на Максима Дорофеева – и той ще разказва за професионалното прегаряне. Статии по тази тема често попадат в погледа ми.
Гледам хората и не мога да ги разбера. Не, те не мразят работата, както го правех аз. Те просто са безразлични. Прегорели. Нищо не им е интересно. Ще кажат – ще направят. Не кажат – няма да направят.
Ще им поставят план, срок, норми – ще изпълнят. Малко ще надвишат. С лека ръка, без интерес. Да, спазвайки стандартите. Разработени също така, с лека ръка. Като машини.
В живота всичко, разбира се, е интересно. Слушаш на кухнята или срещаш познат от работа в социалните мрежи – животът кипи. Един – фен на велосипедите. Другият – обиколил е всичките планини на Урал. Трети – доброволец. Всеки има нещо.
А на работа, 8 часа живот, 9 с оглед на обед, 10 с пътя, всички те - като зомбита. Няма огън в очите, няма и шило в задника. Мениджърът не се интересува да продава повече. На ръководителя му е все едно какви са показателите на отдела. Програмистът не го вълнува да разбере защо не работи. Поне заради професионалния интерес.
По- или по-малко живеят и се движат тези, при които началникът е задник. А още по-добре - Козлина. Постоянно натиска, повишава стандартите, увеличава нормите, не дава да се отпуснеш. Такива служители, както в песента на Высоцкий - мрачен и ядосан, но си върви. Те също са изгорели, но постоянно им правят дефибрилляция, и така или иначе нещо успяват да изкарат от тях. Вечерта се презареждат, който както може, с кафе сутрин, и тръгват.
Започна ми да е интересно защо у мен не е така. По-точно, защо преди постоянно бях изгорял, а сега - почти не съм.
От седем години ходя на работа с радост всеки ден. През това време смених 3 места. Имах навремето ужасни дни, седмици и месеци на работа, от нормална гледна точка. Опитваха се да ме подкопаят, да ме изкарат, да ме унижат, да ме уволнят, да ме натоварят с задачи и проекти, да ме обвинят в некомпетентност, намаляваха заплатата, снижаваха длъжността, дори ме уволняваха. Но въпреки всичко, аз все още ходя на работа с радост всеки ден. Дори ако успеят да ми развалят настроението, и да се изгоря, максимум след няколко часа се възраждам, като птица Феникс.
Наскоро разбрах в какво е разликата. Помогнаха ми две ситуации. Първата - сега много работя с младежи, което не беше случвало отдавна. Втората - за първи път в живота си написах благодарствено писмо. На човек от онова място, на което работих през 2012 година и колкото и да е странно, нещо в мен се промени. Подготвяйки му хвалебствени слова, опитах се да разбера какво всъщност се случи. И успях.
Всичко е просто: винаги имам своя цел в рамките на системата.
Това не е селфхелп, само внушение или каквато и да е езотерична практика, а напълно прагматичен подход.
Първата част от него се състои в това да се отнасяш към всяка работа като към възможност. По-рано какво правех: идвах в някоя компания, оглеждах се около себе си, правех оценка. Ако ми харесва - добре, седя и работя. Ако не ми харесва - седя и изгарям. Всичко е грешно, всичко е неправилно, всички са идиоти и се занимават с глупости.
В момента не оценявам в термини "харесва" / "не харесва". Просто разглеждам какво имам и определям какви възможности предлага тази система и как мога да ги използвам. Когато търсиш възможности без да поставяш оценки, намираш именно възможности, а не недостатъци.
Това е като, грубо казано, да попаднеш на необитаем остров. Можеш да легнеш и да лежиш, оплаквайки се на съдбата, докато не изчезнеш. Или можеш да станеш и, поне, да разгледаш острова. Да намериш вода, храна, подслон, да определиш наличието на хищници, природни източници на опасност и т.н. Все пак, ти вече си тук, защо да се оплакваш? Първо – оцеляване. После – удобство. А после – развитие. По-лошо определено няма да стане.
Също така използвам такава аналогия: работата е проект. Преди да се запишеш за този проект – избирай, анализирай, сравнявай, оценявай. Но, когато вече си влязъл, е късно да се оплакваш – трябва да извлечеш максимална полза. На обикновените проекти, в които всички участват, ние точно така постъпваме. Рядко някой бяга от проектния екип, ако нещо не му харесва (освен в случаите, когато е направил голяма грешка при първоначалната оценка).
Целенасоченото търсене на възможности води до странен ефект – ти ги намираш. Не стандартни, като да извършваш задачи и да получаваш пари за това. Това е фасадата на системата, за която си дошъл да работиш. Но вътре, ако се вгледаш, ще откриеш цял куп възможности, невидими от външната страна. И то напълно безстопанствени, защото малко хора им обръщат внимание – всеки е зает с решаването на задачи и получаване на пари.
В повечето случаи работим в някакъв бизнес. Допуснали са ни в този бизнес като козел в градина. Човек на улицата не може да влезе в твоя офис, да седне на свободно място, да започне да решава задачи, да получава твоята заплата, да пие кафе от чашка и да се издига по стълбата на кариерата? Не, твоята работа е затворен клуб.
Вам е даден абонамент за този затворен клуб. Можеш да идваш всеки ден, дори през уикендите, и да работиш по 8 или по 24 часа на ден. Малко хора имат възможността да работят на твоята работа. Ти получи тази възможност, остана само да я използваш. Приблизително така.
Втората и основна част от подхода е собствената цел. Ще започна с пример.
В общуването си с програмисти и ръководители на проекти дълго време имах недоразумение. Те все говореха – ето, имаме такива и такива задачи, много са, имаме множество проекти, клиентите изискват, не може да се уговорим с тях, всичко е строго, никой не ни слуша и не смята да го прави.
А аз в отговор им казвах – ей, хора, задачата е незначителна, защо я правите? Защо не се заемете с това или с онова? Там е по-интересно, по-полезно, за вас и за бизнеса? А те ми отговаряха – а, ти какво, луд ли си, как можем да се занимаваме с неща, които не ни е поръчано? Ние изпълняваме задачите и реализираме проектите, които ни бяха поставени в плана.
Когато работех като ИТ-директор в завод, както и да звучи парадоксално, повече от половината проекти и задачи инициирах сам. Не защото клиентите бяха маловажни – въобще не. Просто е по-интересно да се решават собствените ви проекти и задачи. Затова и сам си поставях цели. Дори когато знаех, че съвсем скоро клиентът сам ще дойде с подобна задача.
Тук има два важни момента. Първият – който първи седи, той и обувките. По-просто казано, който е инициирал проекта, той и ще го ръководи. Каква нужда имам от проект за автоматизация на снабдяването, управляван от началника на снабдяването? И аз сам мога да се справя перфектно. Когато аз управлявам проекта, той ми е интересен. А началникът на снабдяването ще бъде консултант и изпълнител на част от задачите.
Вторият момент – който плаща за момичето, той и танцува. Който инициира проекта и го управлява, той и определя какво ще се прави в него. Крайната цел и в двата случая е почти същата, но ако проектът се ръководи от експерт, става нещо хаотично – той започва да пише технически задания, опитва се да изрази мислите си в технически термини, среща съпротива от ИТ (както е естествено) и в резултат се получава безсмислена работа. А когато проектът ръководи ИТ-директор, всичко излиза много по-добре – той разбира бизнес целите и може да ги преразкаже на техническия език.
Спочатку това предизвика сериозна съпротива, но след това хората видяха резултата и разбираха, че е по-добре – защото получаваха повече, отколкото когато казваха „направете ми тук бутона, а тук формата“. А на мен – интересно, защото проектът е мой.
Целта ми играе роля на инжекция, генна модификация за работа. Всяка задача, която ми дават, я инжектирам с целта си и задачата става 'моя'. А моята задача я изпълнявам с удоволствие.
Примерите са безброй.
Ми поставят, грубо казано, план за месец за решаване на задачи. А аз, ако помните, съм запален почитател на ускоряването на работата – това е една от целите ми. Така че, правя инжекция, или, с лека ръка на някой коментатор, 'ухапването на Белокаменцев' – и, прилагаща прости техники, постигам 250% от плана. Не защото ще платят повече или ще ми дадат по-висок статус – просто защото това е моята цел. Последствията не закъсняват.
Или новият директор ми казва, че иска само качествен ИТ-сервиз. Аз му – ей, приятел, аз още знам това и това. Не, казва, само качествени услуги, а всичките си 'суперспособности' си ги сложи настрана. Добре, правя инжекция и създавам услуга с измерими параметри, които надминават очакванията му 4 пъти. Последствията не закъсняват.
Директорът иска да види на екрана показателите на компанията. Знам, че ще се поиграе и ще се откаже след седмица – не е такъв човек. Правя инжекция и добавям една от дългосрочните си цели – създаване на универсални инструменти с широко приложение. Директорът се отказа след седмица, а цялата компания се закачи. После пренаписах от начало и сега успешно продавам.
И така с всяка задача. Във всяка ситуация може да се намери нещо полезно или интересно за себе си. Не да го направиш и после да търсиш, 'какво научихме от днешното занятие', а предварително, с ясна цел за себе си. Въпреки че, разбира се, понякога има и неочаквани резултати, които не съм планирал предварително. Но това е друга тема.
Например, този текст. При написването му преследвам няколко цели. Не се опитвайте да разберете кои точно. Въпреки това, една можете да познаете без усилие – поставеният от вас плюс ще помогне в постигането на второстепенната цел 'да спечеля малко пари за текста'. Но тя е все пак второстепенна – сами вижте рейтингите на моите статии, те приличат на синусоида.
Мисля, смисълът е ясен – във всяка задача, проект или рутинна отговорност трябва да добавим нещо свое, парче цел, да съчетаем вектори, приносяйки полза на максимален брой получатели – на себе си, бизнеса, клиента, колегите, шефа и т.н. Тази игра с векторите сама по себе си е достатъчно увлекателна и няма да позволи да се изгорите или да се отегчите.
Има, разбира се, и минус. Наличието на собствени цели е толкова очевидно, че прави впечатление. Затова периодично изпитвам трудности в работата с шефовете и колегите. Те виждат, че постоянно провеждам някаква игра, но не разбират нейната същност и предполагат, че имам някакъв подъл план.
Когато, най-накрая, се решават и питат, аз честно разказвам. Но те не вярват, защото обяснението звучи твърде необичайно за тях. Те са свикнали с служители, които "просто работят", а тук има някакви методи, теории, цели, експерименти.
У тях се създава усещането, че не аз работя за бизнеса, а бизнесът работи за мен. И те са прави, но само наполовина. Аз работя за бизнеса, и, извинявайте, бизнесът работи за мен. Не защото съм злодей, а защото това е нормално и взаимовигодно. Просто е нетипично, затова предизвиква отхвърляне.
Всеки иска ред, яснота и шаблотност. Човекът да дойде, да седне, да наведе глава и да работи, постигащи целите на компанията. Правят замяна, приукрашавайки целите на компанията и представяйки ги като цели на човека. Сякаш, постигни нашите цели и ще постигнеш своите. Но това е, за съжаление, лъжа. Можете да проверите на собствения си опит.
Не може просто да се разчита на целите на компанията. Те почти винаги са еднакви – печалба, растеж навътре и навън, пазари, продукти, конкуренция и, най-важното, стабилност. Включително - стабилност на растежа.
Ако се разчита само на целите на компанията – нищо няма да се постигне. За себе си, в смисъл. Защото тези цели бизнесът е написал за себе си, там няма нищо за служителя. Тоест, разбира се, има, но по остатъчен принцип. Нещо като "да кажем на тях, че е престижно да работят при нас!" или "ама имаме интересни задачи", или "тук бързо стават професионалисти". И естествено, чай, бисквити, и "какво им трябва още, по дяволите... кафе машина, нали?".
Всъщност, затова хората и изгарят, вероятно. Нямат своя цел, а чуждите, съзнателно или подсъзнателно, бързо им омръзват.
Отдавна разбрах, че този подход трябва да се използва в работата с подчинените – нека и те бъдат Феникси. За съжаление, тук е необходимо много наблюдение, размисъл, разговори с хора и вземане предвид на техните интереси и цели. Първо – да познаем тези цели.
Да вземем например парите. Да, знам, много хора казват, че парите не са цел. Ако имате заплата в Русия от 500k, вероятно парите не ви интересуват особено. Но ако получавате 30, 50 или дори 90 хил. рубли, след 2014 година сигурно се чувствате не особено комфортно, особено ако имате семейство. Така че парите са отлична цел. Не слушайте тези с 500k – ситият не разбира гладния. А фразата „парите не могат да бъдат цел“ я измислиха работодателите, за да накарат хората да се задоволят с бисквитки.
Да говорите с работниците за пари е опасно. Много по-лесно е – деликатно да мълчите, да не разлюлявате лодката. Когато сами дойдат да искат нещо – можете да се измъкнете. Когато дойдат да изискват – можете малко да отстъпите. И т.н., сами знаете как става.
А аз обичам да говоря с хората за пари. И, ако съм честен, не съм виждал никой, който да каже „а, на мен не ми трябват пари“. Лъжа, един познавам – Артьом, здравей. Всички останали искат пари, но не знаят с кого да говорят на тази тема.
Същевременно, в такъв случай просто акцентирате на парите, „паричен инжекцион“ в всяка задача или проект. Във всяка компания има или ясно, или неясно, но схема за увеличаване на дохода. Няма да се задържам дълго на това, имам няколко статии в „Карьерни стероиди“. Но в очите на хората добавя искра.
Често срещаната цел е повишаване на компетенциите. Понякога тя е напълно оформена, с посочена конкретна област. Човек иска да изучи технология, фреймуърк, предметна област, сектор на клиентите и т.н. Това е истинско удоволствие, защото на такъв човек може да се вменяват всички задачи по избаната тема, дори и най-абсурдните – той ще се радва. Разбира се, без фанатизъм, че иначе ще отнемете у човека желанието за цел, ще получите минус в карма.
Много хора се интересуват от кариерно развитие – или в професионалната сфера, или в кариерата, или изобщо преход към друга дейност, например – от програмисти към мениджъри. Без проблем – просто добавете към всяка задача или проект соса на съответната цел и човекът няма да се изгори.
И т.н. Срещат се и екзотични варианти, като например изобщо да напуснеш професията, да купиш къща в селото и да се преместиш там с цялото семейство. Лично съм виждал двама такива. Вземаме и объркваме настоящата работа в посока на целта на човека – на него му е нужно да спести определена, доста голяма сума пари и да избяга, най-накрая, от града. Всичко, инжекцията е направена. Всяка задача – това не е просто задача, а късче от неговата къща в селото, или половината от прасенце, или две прилични лопати.
Постепенно около нас се събира общество от такива индивидуалисти. Всеки има своя цел. Всеки има огън в очите. Всеки идва на работа с радост, защото знае, защо – да достигне целта си. Всеки е готов за експерименти, прилагане на нови методи на работа, търсене и прилагане на възможности, развитие на компетенции, дори и приключения. Защото знае, защо, къде ще стане всеки тухличка на решената задача в голямата къща, която строи.
Но ако все пак се случи нещо лошо – къде без това, човекът ще тъжи час или два, понякога и ден, но на следващата сутрин винаги се връща, възроден като птица Феникс. И да му мислим какво ще се направи.
Източник: habr.com
