В изминалите уикенди в подмосковния пансионат «Лесные дали» се проведе деветнайсета международна литературна конференция за научна фантастика «РосКон». В рамките на конференцията се организират множество събития, сред които и насочени към начинаещи автори — мастер-класове на Сергей Лукьяненко и Евгений Луккин.
Желаещите трябва да изпратят разказ. Организационният комитет провежда първоначална модерация за съответствие с формалните изисквания, а също така подбира необходимо количество разкази за всеки мастер-клас.
В рамките на мастер-класовете се провеждат обсъждания на разказите на всички участници, а уважаваният майстор дава своите препоръки, критика и, в крайна сметка, избира най-добрия разказ. Победителят получава паметна грамота на главната сцена на събитието.
Имах късмета да участвам в събитието на Сергей, а сега публикувам разказа за всеобщо разглеждане. Литераторите възприеха разказа, да кажем, нееднозначно. Отчасти, възможно е, това да е защото е доста "гик". Надявам се на Хабре да намери своя читател, а на мен ще ми бъде дадена възможност да направя A/B тест на отзивите от различни аудитории.
Самият разказ под кат. Имате въпроси или критика? Очаквам в коментарите.
ИЗАБЕЛЛА 2
На подхода към перинаталния център нямаше паркоместа. Анжелика навиваше кръгове по малките улички, търсейки къде да паркира, но места не се намираха абсолютно.
Отзад в детското столче беше нейната две процента дъщеря — момиче на три и половина години, изключително умно и активно. Дъщерята тъкмо достигнала възрастта, в която човек осъзнава правилата и я възмущаваше всичко, което е малко в противоречие с забраните. По стените на къщите имаше оставени надписи.
— Тук има някакви хулигани, трябва да ги вкараме в затвора!
— Не можем да вкараме всички в затвора
— Но те са престъпници! Разрушават стените! — възмущението на дъщерята нямаше край.
Автомобилът премина още една трета от кратката улица и сеудари в задръстване. Напротив прозорците на дъщеря й се виждаше сива стена на къща с нарисувана на нея ярка дъга. Дъщерята се замисли:
— Ммм… а това са някакви добри хулигани...
В главата на Анжелика веднага минаха редица асоциации, свързани с дъгата, и тя тъжно въздъхна. Как можа да замара това толкова първоначално чисто изображение.
Малката не можеше да се събира в дълготрайно внимание на нещо едно, затова се прехвърли на нещо друго:
— А къде отиваме?
— Отиваме да ти купим братче.
Пристигнахме.
Веднага щом излязохме от колата, малката започна да плаче, че иска "на ръце". Тънката гръбначна стълб на Анжелика внезапно започна да я боли от такава тежест. Но Анжелика не съжаляваше. Дъщеря й толкова нежно положи главата си на рамото, така се притисна, че Анжелика се разтопи от умиление. Малката беше само с две процента дъщеря, наистина ли може да се прикрепи ТАКА към някого?
Входът в перинаталния център ставаше през ЗАГС. Момиченцето беше взето в стаята за очакване от грижовни робонастойници, а Анжелика продължи с оформянето на документите.
— Трябва да внесете стартовия депозит и да подпишете заявление за издръжка.
— Добре, бих искала пет процента.
— Съжалявам, но нашият родителски скоринг одобрява за вас само два. По-точно, началният депозит е двадесет хиляди кредита, минимум за издръжка половин процент — максимум два, но ако платите увеличен депозит и застраховка. Вие сте твърде млад родител, само на шестнадесет години и ви трябва повече професионална стабилност.
— Но защо?
— Съжалявам, алгоритмите на скоринга не се разкриват по-подробно.
Анжелика дойде за второ дете, но отново получи само два процента. Тя вече знаеше, че с два процента може да претендира за около седем дни в годината. Анжелика се съгласи на всичко, но видимо се натъжи.
Следващият до робота се приближи срамежлив млад мъж с нашивка на космическата ИТ-служба. Анжелика не го беше виждала преди. Вероятно беше познат на Антон. Антон предупреди Анжелика, че ще й представи някого нов на зачатието. Едуард оформяше документите си. Той беше само малко по-възрастен, но му позволиха да има седемнадесет процента. Може би биха позволили и повече, но той поиска точно седемнадесет. Много замислен млад мъж.
Анжелика завистливо погледна Едуард. Седемнадесет е направо готино… Това са цели шестдесет и два дни.
Едуард-седемнадесет. Така тя го наричаше за себе си. Трябва да установи отношения с него — той изглеждаше най-отзивчивият от всички останали родители — можеше да се уговорят за удобни дати.
Според закона, ако повече от петнадесет процента, то вече можеш да избираш кои точно дни ще са твои; ако са по-малко от пет, ти си миноритарий и не можеш да избереш — можеш да бъдеш с детето само в дните, които ще определят основните родители. Дори не мечтай за празници и уикенди.
Скоро се появиха и други родители, останалите тя познаваше и приветливо се усмихна на всички.
Подходиха към чатбота, който модерира процедурата по зачеване и издава съответните удостоверения. Гласът на бота прозвуча в тишината с хладна тържественост. По обширната Зала на Зачатия се разнесе патетична реч, придружена от леко ехо.
— В този тържествен ден ние сме се събрали, за да осъществим зачеването.
Анжелика потрепери.
— Стъпете в кръг.
Лазер начерта на пода кръг и маркировки, където трябва да застане всеки от бъдещите родители. Анжелика бързо намери на пода своите инициали и зае определеният място.
— Прострете дясната си ръка напред.
Всички простряха ръце.
— Съгласна ли си, Мария, да осъществиш зачеването?
— Да, съгласна!
— Съгласен ли си, Антон?
— Да, съгласен!
Така един след друг.
Роботизирана ръка се изтегли от незабележима ниша в тавана и с едва забележима игла взе малка капка кръв след всяко „Да, съгласен“.
Накрая, всички разрешения бяха получени и биологичният материал събран.
Всички проби ръката с прецизността на робот-хирург премести в куба в средата на стаята. Нищо особено не се случи, но внезапно стана много тревожно. Анжелика усети, че около тях застана някаква студена тишина. Тя осъзна — изчезна леката музикална фона, ненатрапчиво съпътстваща церемонията през цялото време. Но не само това.
Тишината настъпи не без причина. Изглежда, таванът леко завибрира и от неутрално бял изведнъж стана светъл зелен.
Гласът обяви:
— Зачеването е осъществено! Поздравявам родителите!
След това продължи вече не тържествено, а с привлекателно приспивателно:
— Както в стари времена, шест горещи сърца се сляха във едно под една стреха и в един порив извършиха величествения ритуал на съвместния грях и подариха на света нов живот…
Анжелика помисли, че не се е слела много с някого в момента, просто протегна ръка, и какво от това…
— От името на планетата "Нова Твер", с властта, която ми е предоставена от сената на планетата и народа на империята, ви назначавам съответно:
— Антон, родител-единица.
— Мария, родител-два.
Един след друг.
— Анжелика, родител-шест.
Музиката отново зазвучи, изпълнявайки тържествен старинен марш.
Федор тихо се прокле. При него и Мария бяха натрупани двадесет процента, но китайският рандом чатбот го определи само като родител-три. В погледа на Мария, обратно, светеше радост.
Анжелика също получи своето свидетелство. Родител №6. Сега тя е майка на двама деца. С това вече може да се гордее! Жалко, че самото дете трябва да чака поне два месеца.
— Така, стоп! Тук е грешка!
На Анжелика лицето беше с прелял поток кръв от възмущение.
— Откъде имаме в свидетелството родител-седем? Нали бяхме шестима!
— Родител-седем е донор на ДНК, коригиращ критични генни последователности на явни коректни.
— Не разбрах, ние плащаме за това, а той безплатно?
— Доказано е, че това води до появата на по-разумни и здрави деца.
— А вие не искате ли поне да ни запознаете?
— Не се притеснявайте — родител-седем отдавна не е сред живите — неговото образцово ДНК се съхранява в Костанайския център за еталонни мерки и теглилки… То е добре проучено и напълно безопасно — затова с него допълват вериги при формирането на ембриони.
Пристигна Едуард:
— Държавата спонсорира раждаемостта, поема до двадесет процента от разходите и в замяна иска да получи здрави и умственно развити членове на обществото — така че всичко е за добро.
— Но това е някакъв чит!
— Не се притеснявай. — Едуард се обърна към чатбота: "Робот! Колко процента от нашето ДНК съвпада с последователността на родител-седем?".
— Деветдесет и девет и девет десети процента.
— Ето, виждаш, почти не сме дефективни и едва ли е трябвало да се поправя нещо…
Едуард се усмихваше и затова моментално престана да харесва Анжелика. На нея й беше някак странно от тази намеса. Как може човек, когото отдавна няма на този свят, да стане родител?
Едуард видя документите на Анжелика през рамото си.
— Нищо, ти това ще бъде вече второ дете? Толкова обичаш деца? Защо?
— Вероятно защото съм сирак и ме отгледаха роботи?
Анжелика се обърна с гръб към него и тръгна към изхода. Тя твърдо реши да не комуникира повече с този ужасен тип.
Влак
Анжелика току-що навърши осемнайсет. Тя е млада, привлекателна, целеустремена жена. Има прави, сресани светли коси, дълги, под раменете. Пътуваше сама. Все пак, не трябваше да пътува далеч. Три часа с влака и ще е на мястото. Пред нея я очаква брак и нов живот.
Анжелика беше нервна. Трети път за пътуването реши да провери документите, които трябваше да представи при пристигането. Документите бяха само два.
Призователно свидетелство с герб на космическия флот и лична инструкция на член на екипажа на космическия кораб с отметка за успешно полагане на изпит.
Призователното гласи, че от утрешния ден тя се назначава за съпруга на лейтенант Веничкин В.В., който живее там… Че тя е обявена за съпруга от девет сутринта на съответния ден и е необходимо да пристигне в разположението на своя съпруг преди този срок. Бракът е за целия живот на съпрузите, освен в случаите… когато няма деца през първите две години от брака или един от съпрузите загине. Печата на комисариата по семейни и брачни дела.
По-долу с малък шрифт следваха условията за прекратяване на договора, депортация и глоби в случай на отсъствие на потомство и купища други неща. Това бе част от стандартния договор и не плашеше Анжелика.
Инструкцията обаче беше драматично страховита. Тя регламентираше всичко — разпределение на деня, разпределение на задълженията, как да се готви, как да се пере, всичко...
Инструкцията съдържаше дори параграфи за съпружеския дълг и буквално гласи:
Според вашите физиологични параметри, най-продуктивна ще бъде следната последователност от действия: жената трябва да се съблече, да коленичи, да наклони главата и тихо да стена, докато мъжът не извърши действията според своята инструкция и не съобщи, че съпружеският дълг е изпълнен. След това е необходимо десет минути да лежи с повдигнати крака и след това внимателно да се измива. Да се повтаря всеки ден.
Това противоречеше на всичко, което Анжелика досега знаеше за размножаването; теоретично, тя разбираше какъв архаичен древен ритуал е сексът, но сексът като начин за създаване на потомство противоречеше на целия ѝ жизнен опит. Почти всички нейни приятелки вече бяха станали майки, но никоя от тях не можеше да си помисли за такъв начин на размножаване.
Анжелика беше чела за секса в учебниците по история, но не си е мислела, че това е толкова просто. Древните хора му отделяли прекалено много внимание, но пишели много неясно — в инструкциите за космонавтите всичко беше много по-ясно.
Анжелика отново погледна корицата на учебника за космонавти. На картинката космическият кораб се издигаше над града. Той, разбира се, беше огромен, но перинаталният център все пак не можеше да влезе в него. И той беше доста голям.
Анжелика продължи да преглежда това, което вече знаеше. Курсът за специална подготовка на космонавти вече не ѝ се струваше толкова непосилен, както в началото. Грубо казано, тя очакваше поредната математика от висша степен, а тук имаше нещо като физическа подготовка. Тя ще се справи!
Влак
Трамтарарам… Влакът рязко спира и много вещи падат от рафтовете. Какво се случва, не е ясно, хора в композицията бягат с викове „Авария!”. Във вагона влетя робот-експедитор. Той беше съвсем малък, като тенисова топка, и оставаше на едно място — извикваше реплика:
— Нужен е програмист!
Мгновено се местеше на друго място и повтаряше своя призив:
— Другари пътници! Има ли сред вас програмист?
Както се оказа, въпреки размерите си, той можеше да бъде много силен, когато трябваше.
Динамиката на движенията му напомняше полет на колибри. Експедиторът, докато се движеше, малко издаваше звук с миниатюрния си двигател, който дори не беше видим.
— Нужен е програмист!
На Анжелика ѝ отнема време да осъзнае какво е нужно, но накрая тя отговаря:
— Аз! Програмист трета категория. Специализация малки технически и битови роботи.
Експедиторът остава настрана от нея в явно смутено състояние.
— Имаме проблеми с робота, управляващ локомотива. Не знам дали ще се справите...
Анжелика разбра съмненията му. Роботът на локомотива е прерогатива на програмістите от първа категория, защото влакът е транспортно средство с повишена опасност.
Анжелика е само завършил училище-интернат с насоченост в предметното програмиране.
Анжелика побягна след проводника към локомотивата. Оставянето на влака без движение далеч от града е опасно на тази планета. Ако не се ремонтира локомотивът, може да попаднеш в буря или да бъдеш обграден от стада диви скотозаври, а тогава можеш да пробиеш само с външна помощ. Затова, ако тя може да помогне дори малко — трябва да се включи.
— Спри!
В другия вагон проводникът намери старши програмист от първи разряд и работата мигновено беше прехвърлена на него. Анжелика въздъхна с облекчение. За нея веднага забравиха и тя остана сама.
Огледа се наоколо.
В влака нямаше прозорци, а излизането на повърхността на планетата далеч от градовете беше крайно непрепоръчително за никого. Днес беше хубав ден, но дори сега се усещаше, че въздухът не е достатъчен, но затова пък имаше много примеси и можеше в всеки момент да загубиш съзнание и да паднеш. Затова пък гледката беше много красива. Анжелика видя неща, които никога преди не беше виждала и й спря дъхът. Тя дори се зарадва на тази рядка възможност да види света от тази точка.
Червеният газов гигант виси над хоризонта в тези утринни часове, закривайки цялата долна част на хоризонта. Нямаше топлина от него, но всичко около него бе залято с розови отблясъци от кипящата на него енергия.
Колкото се виждаше пространство от пътя до града — всичко беше застроено с едноетажни, потопени на две трети в земята бараки или оранжерии, където енергията на звездата се преобразуваше в картофи и краставици. По-голямата част от жилищните сгради вече беше изоставена и разграбена, оставаше населена само централната част на селото.
Няколко крачки напред, зад града, се издигаше огромно тяло на космолет. Той беше много широк и с необикновена височина. Ужасен беше. Твърде гигантски и абсурдно оформен. С износена обшивка, от която изглеждаше, че всеки момент ще се откъсне някакъв керамичен фрагмент. На места все още имаше строителни скели и поради това космолетът изглеждаше още по-уродлив и по-голям.
— Скоро ще излети и тук изобщо няма да остане нищо
Анжелика трепна, тя не усети как от влака слязоха други хора. До нея стоеше сгърчен човек с лице, черно от прах. Работник от космообекта или от минералния кариер, предположи Анжелика. Човекът направи голяма глътка от бутилката, която държеше в ръка. За момент тя го видя съвсем стар.
Работникът забеляза погледа й.
— Помниш ли как започваха да го строят?
— Не, аз тогава още не бях родена.
— Никой вече не помни. Това трябваше да бъде военният кораб на цяла серия. Бяха звучали планове да се стигне до ритъм от два кораба на година… — погледът на човека стана съвсем тъмен.
Той направи още една глътка и зяпна бутилката "Изабелла" в ръцете си. "Изабелла" е марка местно вино. На вкус е като вода от стъклени бутилки, разредена с малко мед.
— Всичко беше обречено от самото начало, но с всяка изминала година ставаше все по-тъгаво. В крайна сметка винаги имахме много "Изабелла". Пиехме я вечер и през уикендите, а когато тъгата стана непоносима, започнахме да я пием и сутрин. Постепенно самото название "Изабелла" се пренесе на борда на кораба — стана неговото име.
— Мислех, че това е рекламна сделка?
— Тогава това е реклама на безизходица.
Анжелика пожела да каже, че всъщност това е единственият шанс да избягат оттук, и че тя е една от шестстотинте младежи, подбрани за полет на този кораб, за каква безизходица говори? Но не се реши… Какво представляват няколко стотин души за милионите, които ще останат тук завинаги?
Анжелика видя филма, който показваха на първите поселенци.
Там говореше, че тази звездна система е разположена в оптимална точка — точно между две крупни звездни системи. Говореше се, че винаги ще има пътешественици, преминаващи покрай тях, и те ще трябва да спират за допълване на запасите и почивка. Това е "новата Тверь", радостно съобщаваше дикторът в филма. Анжелика не знаеше такова име като "Тверь", за да оцени привлекателността на предложението, но гласът на диктора омагьосваше с възторжеността си.
— Ние сме между двете столични системи, всичко зависи само от нас!
— Ага, ние сме в дупка с едно кино и кнедларница, в която няма какво да се прави.
Във видеото за самата планета се говореше за радужна перспектива, но в действителност перспективата умря почти веднага след като филмът беше завършен.
Още в първото поколение колонии се появиха нови двигатели, по-скоро нови принципи на движение, които отново променяха представата за разстоянията в космоса. Това рязко промени и отношението към Планетата. Сега това беше ненужна, забравена незавършена конструкция. Дори не провинция, а почти необитаемо убежище на чудаците.
Така беше два поколения назад преди Анжелика и така оставаше и сега. Всички, които можеха — бяха избягали оттук.
Анжелика започна да кашля. Разбира се, че има устойчивост към тази атмосфера, но все пак не е добре да диша този въздух дълго.
„Добре е, че скоро ще изляза оттук“ — помисли тя. „Страшно е, разбира се, какво има там далеч, но е по-добре да рискувам, отколкото после да съжалявам цял живот, че не опитах.“
Тя се върна в салона на влака, за да чака ремонта, криейки се зад апарата за филтрация на въздуха.
Къщата на съпруга
Когато Анжелика се събуди, първо се уплаши от непознатото място, но после си спомни къде е. Тя е в къщата на съпруга си. Съдейки по звуците зад вратата, той най-накрая се беше прибрал.
Анжелика бързо се облече, оправи косата си и внимателно надникна зад вратата.
Съпруг. Да, след девет вечерта можеше да го нарича така, стоеше пред огледалото и пробваше ризата, която тя беше донесла. Имаше такава традиция, внимателно описана в инструкциите, че при първата среща момичето подарява риза по свой избор.
Тя много харесваше как изглежда в нея. Съпругът имаше хубаво тяло, беше висок и мускулест. Всички момичета, преминали отбор в полет, бяха разгледали снимки на мъжете, които ще бъдат на кораба. На какви двойки ще ги раздели компютърът на кораба не беше известно до неотдавна и момичетата часове наред разглеждаха снимки на всички кандидати поред, измисляйки кого биха искали да имат за партньор. В този момент Анжелика реши, че вероятно е имала късмет.
Ризата, която Анжелика подари, беше розова с втален корпус. Съпругът се въртеше в нея пред огледалото ту на една страна, ту на друга с доволна физиономия, но така и не се обърна към Анжелика с лице.
— Харесва ли ти?
— Да, отлична риза, харесва ми. А нямаше ли такава мъжка?
Съпругът свали ризата и я хвърли на стола, облече се в обичайната си лейтенантска униформа.
Анжелика подаде на съпруга си малка пластмасова карта.
— Какво е това?
— Това е зестра.
— Зестрата е нещо добро.
Съпругът сканира картата и помръкна.
— Как така е толкова малко?
— Там са всички стипендии за времето на обучението в интернат, почти нищо не съм похарчила, не съм започвала работа, това е всичко, което съм спестила...
Съпругът направи кисела физиономия, но веднага постави картата на мобилния си телефон, за да ги добави в сметката си.
— Добре, а какво приготви?
Приготвянето на ястие е още един ритуал, който трябва да се изпълни от момичето при първото запознаване.
— Борш.
— Боршът е добър.
Лейтенантът притича в кухнята като гладно прасенце.
— Какъв е тоя борш? В борша има месо, а това е супа от цвекло и зеле...
— Няма месо в ежедневната дажба, има само бульонен куб.
— Няма в дажбата, но другите как ли го получават, семейства спестяват за такъв случай.
— Нямам семейство, аз съм от дом за деца...
Настъпи неприятна пауза, лейтенант-съпруг яде, опитвайки се да не показва никакъв апетит.
— Не ме посрещна.
Анжелика намекна, че съпругът също не изпълнява идеално ритуала.
— Закъсняваш.
— Имаше злополука, невронната мрежа на локомотива се разстройва, той започна да се страхува от сенките на големите камъни и не можа да продължи, трябваше да извикаме програмист, за да му преобучи целия визуален модул. Ако само беше видял колко виртуозно го направи!
— Винаги ще се намерят извинения, — контрира съпругът, незабавно правейки Анжелика отново виновна.
Стигайки до края на супата, съпругът веднага започна да се събира за вкъщи.
— Всичко, тръгвам на тренировка, чао.
— Чао.
Оставена сама в чужд дом, Анжелика не знаеше какво да прави. Денят беше много дълъг. Опитваше се да чете нещо, да чисти нещо, да учи нещо, но всичко й се изплъзваше.
Най-лошото беше несигурността — кога ще се върне съпругът?
Реши да му звънне. Телефонът беше в ръцете на мобилния му. Съпругът имаше много модерен мобилен телефон, твърде скъп, за да не е за показ. От онези, които доставяха последните партиди от голямата земя. Черен топка, почти безшумно се движеше из помещението. Като шмел, с размер на тенис топка, без крила и повсеместно следваше съпруга си. Като онзи проводник от влака, само че изпълняваше функциите на личен помощник.
Мобилният телефон отговори на обаждането и включи трансляцията на татамито, на което мъжът, облечен в борчески гащета, плътно се свърза с друг борец и беше толкова увлечен в борбата, че мобилният му телефон не можеше да му съобщи, че някой звъни. Телефонът правеше кръгове над татамито, опитвайки се да се покаже. Накрая мъжът го забеляза, но махна с ръка.
— После ще поговорим!
Но не се обади обратно.
Мъжът се върна вечерта, малко „под влиянието“. Празнуваше рождения ден на приятел в бара. От него, разбира се, миришеше на „Изабела“.
— Жено, имаш ли инструкции?
— Имам.
— Е, хайде да вървим.
***
Следването на инструкциите не харесваше на Анжелика. Физкултура физкултура, но все пак не е съвсем така. Най-лошото беше този аромат, който оставаше в ноздрите. Аромат на чужд човек. Той не изчезваше даже след 24 часа. „Това е някаква грешка!“ — кънтеше в главата на Анжелика. Не може да бъде така, полетът трае тридесет години, през това време трябва да родиш поне трима деца, в противен случай в новия свят ще пристигнат само стари хора. Но не мога да живея толкова време така!
Въпреки това, това продължи две седмици, мъжът прекарваше дните с приятелите си или на работа, а й отделяше време само вечер за задължителните по инструкции процедури. Освен това те ставаха все по-дълги.
След две седмици Анжелика избухна.
— Ще те напусна!
— Напускай, следващият кораб ще построят след сто и петдесет години, ако изобщо построят.
— Аз ти не съм нужна! Тебе ти трябват само приятелите ти! Защо ти е семейството?! Дори знаеш ли какво е семейство?
— Всъщност, ти не знаеш какво е семейството. Аз имам и имам нормални родители, а ти си от дома за сираци — просто нямаш понятие как да се държиш. Цял живот си прекарала в група с момичета и роботи – откъде да знаеш как да се държиш с мъж!
В крайна сметка, Анжелика емоционално загуби тази битка и избяга в спалнята, хвърли се на възглавницата и плачеше яростно в продължение на няколко часа.
Споменаването на родителите я нарани най-силно. Анжелика плачеше като белуга. Нямаше дори никакви специални мисли в този момент. Просто обработваше безсилието и самотата в реки от сълзи и плач.
***
На следващата вечер мъжът дойде за Анжелика и както обикновено изискваше изпълнението на инструкциите.
— Жено, време е да започнем, защо още не си в леглото?
Изглежда, че той се е запознал и се е вмъкнал в техния размерен бит за тези седмици.
— Върви по дяволите.
— Но инструкцията? — Мъжът беше зашеметен, като котенце при вида на топка прежда.
— Аз я изучих добре. Всеки ден — по желание. Санкции има само за отсъствие на деца през първите две години. Няма други. Така че иди да спиш.
Мъжът се опита да защити активите си:
— Ако не ти харесва нещо в момента, просто продължавай, и ще се включиш. В началото и на мен не ми беше особено, но направих усилие и сега съм настроен да изпълнявам инструкциите прецизно, дори и точките със звездичка за отличниците. Ти учеше ли математика? Математически е доказано, че алгоритъмът за намиране на партньор работи перфектно. Теорема на Албински! Ние с теб сме идеална двойка, просто ти все още не си разбрала…
— Разбира се, че учих математика, аз съм програмист! Не ми разказвай глупости. Алгоритъмът според теоремата на Албински предсказва идеална двойка с 100% вероятност само когато работи на пълни данни, а не е ясно на какво са основани препоръките на комисариата. Между другото…
Анжелика внезапно замълча и се замисли. Мъжът продължи:
— Разбира се, комисариатът прави всичко на базата на анкетите, които попълнихме. Плюс публични данни за нас от държавни източници. Плюс медицински бази… Тези данни са напълно достатъчни за алгоритъма.
Анжелика не го слушаше, тя излезе онлайн и изпращаше куп запитвания. Неочаквано лицето й помръкна.
— Какво? — уплашен попита мъжът.
— Знам няколко хакера, не лично, разбира се, а онлайн. Те имат база с данни за всички жители на планетата. Почти от първите поколения на заселниците. Това е най-пълната база, която има, ако я сваля, бих могла сама да я заредя в алгоритъма за препоръки и да видя кой ще бъде моята идеална двойка.
— Е, хайде, мислиш ли, че комисариатът греши? Хайде, в отговора непременно ще съм аз!
— Може би, но не можем да проверим, базата е платена, не я дават просто така, ако не беше старо запознанство, с мен дори нямаше да говорят. И сега нямам никакви пари.
Анжелика погледна мъжа право в очите. Той се приближи до екрана и погледна цената, която искат, очите му леко се разшириха.
— Добре, да предположим, че ти давам тези пари и се окаже, че алгоритмът отново избира мен. Ще правиш ли всичко, каквото е предвидено в инструкцията, всеки ден?
Анжелика мълчаливо кимна.
— А ако поискам нещо специално? Не всеки път, но поне понякога?
Анжелика кимна отново, въпреки че с известно страх в очите.
— Твоя съпруг не е стиснат, скъпа! Мобилно, дай й колкото пари са нужни за тази покупка и ще закрием въпроса!
***
Следващите няколко часа те прекараха, настройвайки среда за извършване на необходимите изчисления. Базата данни с информация за хората се сваляше, но се оказа значително по-голяма, отколкото Анжелика очакваше. Трябваше да чака дълго за изтеглянето на безумната пета байта.
Съпругът беше нервен и постоянно опитваше да контролира процеса, явно се страхуваше, че Анжелика ще фалшифицира резултатите, но на самата нея това не й беше нужно, точно обратното — искаше да знае истината.
Съпругът настоя да се използва точно същият алгоритъм, който беше указан на сайта на комисариата по брака, същата версия. Въпреки че вече имаше и по-нови алгоритми, които по същество не се различаваха, но работеха по-бързо, Анжелика се съгласи и изтегли от репозиторията на комисариата необходимата версия на изходния код на препоръчителния алгоритъм.
Очакването беше толкова непоносимо, че тя се съгласи, когато той я заведе да изпълнява инструкциите. Нека бъде, каквото и да е, само и само да се разсее.
Накрая всичко беше заредено и подготвено. Анжелика стартира изчисленията. Съпругът стоеше зад облегалката на стола и наблюдаваше работата й. Контролираше и се наслаждаваше. Все пак, когато някой върши работата добре, е приятно да се гледа на това. Особено ако е твоята съпруга.
Данните бяха разбити на равномерни пакети и разпределени по десетки хиляди изчислителни ядра. Матриците се умножаваха на матриците, тензорите на тензорите и скалярите на всичко. Цифровата мелница разчепваше данните от реалния свят, извличайки от тях магията на скритите закономерности, незабележими за човешкия разум.
Накрая машината даде отговор. Идеалната двойка за Анжелика е… Съпругът се засмя. Засмя се като нервен кон.
— Как може да бъде? Ти дори си лесбийка?
Идеалната двойка беше някаква Куралай Сагитова.
— Цял живот съм живяла в женско общежитие, но никога не съм виждала нещо подобно, може би сме сбъркали!
— Ха-ха-ха, — не спираше съпругът.
Той намери профила на Куралай в официалната социална мрежа на поселището. За съжаление, снимката беше направена по такъв начин, че да не можеш да разбереш как наистина изглежда човекът.
— Ами, ако е такава снимка, най-вероятно е грозна като толстолобик, кой друг би публикувал нещо такова? Анжелика замълча, защото в нейния профил всъщност имаше снимка на коте.
— Ето, краката й са криви, това е видно! — съпругът се взираше и не спираше.
— Ха-ха-ха! Отивай при своя грозотия — да ти дам ли пари за такси?
— Не ми трябва нищо! — Анжелика се напрегна.
До късно през нощта Анжелика проверяваше резултатите. Имаше ли някъде грешка. Съпругът все още периодично се подиграваше с нея и я изпращаше към загадъчната непозната, но Анжелика злобно отказваше. Не можеше да намери грешка в изчисленията, но все пак за нея това беше прекалено.
Анжелика се зае да чете ръководствата за алгоритмите, изградени на базата на Албинската теорема, и значително подобри математическите си познания. По-специално, тя разбра, че алгоритъмът подбира "човека, с когото ще бъдеш фундаментално щастлив". Анжелика не знаеше как да преведе това буквално, но улавяше същността. Основното беше, че нямаше пряко указание, че се търси именно партньор от противоположния пол.
Не успя да намери никакви други обяснения.
***
Беше рано сутрин и съпругът, както обикновено, отиде на тренировка, а след това на работа. Анжелика остана сама вкъщи.
А как ако това е истина? Как ако няма грешка? Анжелика се опита да си представи какво би било да прекара живота си с друга жена. Тя дори започна да търси отговори в инструкцията, в мрежата имаше разширени версии на инструкцията за космонавта с допълнения и коментари, които се препоръчваха само за изучаване от специалисти, но се намираха междувременно в свободен достъп. Въпреки това, там не се обсъждаше нищо подобно.
Но имаше точка за измами, където беше написано "заниманията с указания действия с друг мъж, освен съпруга, са основание за..." и по-нататък списък с наказания. Тоест технически по инструкцията с друга жена можеш да правиш каквото искаш, не се счита за измяна. Не че Анжелика планираше, но си направи бележка в паметта.
След известно време, Анжелика се засякла в четенето на блога на Куралай. Постовете в него бяха малко, но Анжелика хареса нейния начин на мислене. Куралай с ирония описваше моменти от живота в колонията, много от които изглеждаха остроумни и свежи, а същевременно се отразяваха на собствените мисли на Анжелика.
След два дни трябваше да се състои излитането на "Изабелла". Това, безспорно, беше основната новина на всичките медии.
Когато Куралай написа за това, Анжелика реши да й пише на лично, че и тя лети и може да разкаже за това. Те веднага се свързаха чрез съобщения и прекараха половината ден в разговор. Куралай беше заинтересована от всичко - тя беше в възторг от разказите на Анжелика, а Анжелика беше в възторг, защото никога не я бяха слушали така внимателно.
— Но нали перинаталната установка е твърде обемиста, за да я сложим на кораба!
— Каква глупост! А представяш ли си колко храна е нужна за цялата тази група хора, колко пространство, а вода? И всичко това трябва да лети! Можеше да изпратим на нова планета само установката и пробирките с ДНК, и корабът щеше да бъде три пъти по-малък.
— А защо тогава?
— Ами, на първо място, просто не можем да я направим. Ние сме отстала колония. На второ място, не се доверяваме на машините достатъчно, за да изпратим към друга звезда популация, която ще отгледа машина. А ако на машината ѝ се развали нещо, както на твоя локомотив, за който разказваше? Какви хора тогава ще пристигнат на друга планета? Жените са олдскул, надеждни, рационални — така че давай, изпълни плана си за тридесетте години.
— Нещо не ми звучи логично, как можем да не се доверяваме на перинаталния център, след като сме от там?
— Слушай, ти си програмист, ние отдавна правим машини, които не разбираме напълно. Устранява ни, че те работят през повечето време, а ако се развалят — идва програмист, но само ако забележат грешката. А ако децата пораснат и бъдат шизофреници — ще бъде късно да се идва. Имаше такава история, например, на Церерре-3. Тогава цялата колония измря.
— Въпреки това, така е по-ефикасно. В крайна сметка, ние сме все от перинаталния център и сякаш нищо 🙂
— Ха-ха, да, разбира се, всичко. Изглежда си понаслушала на официалната пропаганда 🙂
— А как?
— А така! Ела, ще ти разкажа 🙂
Анжелика не очакваше, че всичко ще се случи толкова бързо. Тя се обърка. От друга страна, оставаха броени дни до старта и явно нямаше как да разбере истината по друг начин.
Анжелика се приготви. Разреса се, нанесе грим, облече се и се приготви да излезе. Съблече се, смени бельото, за да е в един и същи цвят отгоре и отдолу. Когато всичко изглеждаше добре, тя се погледна в огледалото. „Наистина изглеждам като за среща, въпреки че само идваш да гледаш“, — помисли си тя и излезе от вкъщи.
Къщата на Куралай беше на самия ръб на града. Дори по-далеч от окрайнината, в безлюден, но симпатичен район. Когато излезе от таксито, Анжелика се обърка. Тук имаше истинска ферма, в загражденията стояха животни, наблизо се виждаха оранжерии, в които някой се разхождаше. Ясно беше, че това не са роботи, а човек.
Анжелика осторожно почука на вратата. Зад вратата се чуха стъпки и Куралай отвори. Момичетата се втрещиха, гледайки се взаимно с широко отворени очи.
— Мамо, татко, вижте кой дойде.
От дълбините на помещението излязоха двама възрастни и останаха безмълвни. Анжелика влезе вътре, застана до Куралай и стана ясно, че външно те не се различават. Както еднояйчни близнаци. Същите фигури, същите лица, дори прическите са подобни.
— Как е възможно? — въпросът остана без отговор.
— Мамо, татко?
— Сестра?
***
Денят на старта на „Изаabela“. Анжелика и сестра й го наблюдават от родителския дом на далечния край на града. Около Анжелика кръжат две малки момичета. Повечето възрастни са отишли да гледат старта от промишлената площадка на територията на космодрома, децата не бяха допуснати заради повишеното излъчване по време на старта, затова малкото родители, готови да се погрижат за децата в този ден, бяха на особена стойност.
— Ние ни най-малко не сме в епицентъра на събитията, не мислиш ли?
— На този, който е отказал да играе в пиесата, ще му се налага да страда от лошите места в залата за зрители…
— Ха-ха… — сестра й се засмя, — Не съжаляваш ли, че отказа да летиш?
Девојките се погледнаха и се засмяха.
— Ще останеш при нас или ще се върнеш при себе си?
— Ако ни оставите, разбира се, ще остана. Виж как сме много…
— Мама е луда по теб и по момичетата, тя ще се зарадва.
На хоризонта космическият кораб започна да загрява двигателите. Цялото небе над града беше покрито с облаци, осветени от малиновата светлина на местното светило.
— Чух, вчера намерили още двама такива «типа сираци», като теб. Комисариатът провеждаше официално разследване. Изглежда, перинаталният център, когато раждаше близначки, всички «излишни» деца ги е давал в интернат заради программна грешка.
— Там, вероятно, сега е ад какво се случва.
— Вероятно… Изясняват тук дали е такъв бъг или е дошъл вече от столицата с него…
Звездолетът започва да реве с двигателите. На всички монитори на планетата тиктака обратното броене. Стартирането преминава на десетки километри от точката на наблюдение, но земята все пак вибрира и се чува далечен гърмеж.
Чува се как колонките на стереоекрана в спалнята на втория етаж на сградата се задушават от възторг. Бащата предпочиташе дори такива събития да гледа в предавания с коментари на специалисти, а момичетата искаха да видят със собствените си очи.
Започна предварителното обратно отброяване, и дикторът се развълнува в неистов възторг, като ринг-анонсьор пред боксов мач…
— Това е велик ден за всички нас! Подготвяме се за пътуване наза-а-а-а-а-а-а-д в кооооооосмоссс!!!
Накрая космолетът се откъсва от земята и се възвисява на височина от няколко километра.
Неочаквано струя огън удари на неправилно място. Като че ли изскочи от повърхността на кораба ярка искра. Отдалеч изглеждаше миниатюрна, но гигантската туша на кораба едва-едва се наклони встрани. Системата за управление направи опит да изравни кораба и лесно успя. В двигателите на левия борд постъпи сигнал да добавят малко тяга, корабът се дръпна в нужната посока и за миг се изравни.
Двигателят избухна.
Огънят се прехвърли на резервоарите за гориво и те пламнаха. Бабахна така, че обля огън половината от небесната полусфера.
Корпусът на кораба се разпада на няколко части и пада надолу върху града. Върху жилищни квартали, върху перинаталния център, върху индустриалната зона и завода, върху фермите, върху гарата… Цялото пространство около отломките на «Изабела» гори в ада на окислено гориво. Катастрофата се случва толкова бързо, че абсолютно всички хора губят дар на словото.
Сестрата хваща Анжелика, тя хваща децата, децата крещят.
Те едва успяха да седнат и да затворят очи, когато ги завладее взривната вълна. Опрокидваща автомобили, сваляща покриви от къщите, чупеща дървета и също така стремително изчезваща, колкото се появи.
Хората се струпаха по земята, но, за щастие, никой не пострада сериозно. Беше страшно, прозорците в къщите се счупиха и приборите се разбиха, прахът не позволяваше да се види на повече от десет метра, но освен счупените коленца нямаше нищо по-страшно. От полуразрушената къща излязоха по-възрастни роднини, очевидно те също бяха добре. Анжелика отново започна да опипва децата и да пита дали всичко е наред.
Сестрата се опитваше да загледа в далечината, примигваше, но не можеше да разграничи нищо. Тя беше в шок.
— Боже, колко много хора и нищо не е останало!
Анжелика също погледна в посока на катастрофата и сега не можеше да се отскубне.
— Може би нещо е останало, — каза Анжелика и сложи една ръка на корема си, а с другата прегърна малките си момичета.
Мобилният телефон се появи неочаквано. Беше странно да се види, че мобилната мрежа функционира след такава катастрофа. Черният топ направи няколко обиколки около Анжелика, уверявайки се през прашното облако, че това е неговата стопанка, и започна да говори без да се обърне.
— Съобщение от сървър автоматизирания многофункционален център за градски услуги. Тъй като всички останали родители загинаха в катастрофата, която се случи днес преди дванадесет минути и четиридесет и пет секунди, вашата роля в родителския статус на двете момичета е сега най-голяма. С оглед на новите обстоятелства, сега имате право на званието родител-един с запазване на предишния размер на издръжка. Искате ли да подадете заявление за преоформяне на статуса?
— Еее...
Анжелика загуби дар слово и гледаше момичетата. Разбраха ли сега какво беше казано или не. Изглежда не. Но роботите, — безсърдечни сте машини… На Анжелика й се искаше да съсипе сървър, изпратил това съобщение лично, но судейки по това, че е оцелял след катастрофата, той беше скрит някъде много дълбоко под земята...
— Извинете, Анжелика, не разбрах вашия отговор.
Учтивият тон на мобилния телефон смути Анжелика и нейната агресивност утихна.
— Не трябва «родител-един», напишете просто… «мама».
Източник: habr.com
