– Тихо! Тихо! – крещеше председателят, бягайки по тясната, разбита, но асфалтирана централна улица на село Макарово. – Спокойствиe, моля! Михалыч пристигна!
Но тълпата продължаваше да вика. В селото рядко се събираха масови мероприятия и хората открито разбираха, че им липсват. Дори Денят на селото, който по-рано се провеждаше с такава грандиозност, отдавна е забравен. Но как може да се нарече "грандиозно" събитие в село с хиляда жители?
Изведнъж, на пътя близо до тълпата рязко спира К-700, известният жълт "Кировец" с гуми на човешки ръст. Толкова рязко, че се надигна на мощните си предни ресори, за да заприлича на щъркел. Вратата на кабината се отвори и в нея се появи нисък старец в сив сако, удобни тренировъчни панталони с три ивици отстрани, калъфи с вълнена подплата и стара заплесната фуражка. Вдлъбнатите му бузи, покрити със сива четина, и гъстите му вежди слизащи над очите, но погледът на леко присвити очи – твърд и уверен.
— Намери ли Зина? – извика басовит глас от тълпата.
— Ага. – обърна се и извика дядото, вече слизайки по стъпалата. – Сега всичко ще ти кажа, дайте ми да се поосвежа, Колюня гони петдесет.
— Така че аз това… — самият Колюня, тракторист, се появи от кабината от другата страна. – Хората се събраха вече, малко остава да тръгнат за града, тогава ще дойде и бедата…
Михалыч вече стоеше на асфалта и запалваше цигара. Ръцете му леко трепереха, но многогодишният навик оказа влияние – успя да я запали от първия мач, въпреки вятъра. Тълпата се приближи малко, образувайки подобие на полукръг, в центъра на който бяха Михалыч и К-700. Колюня искаше да се отдалечи, но децата вече висеха на гумите и не оставаше нищо друго, освен да загаси двигателя.
— Е, разказвай, не мъчи! – председателят положи ръка на рамото на Михалыч и леко го разтърси. – Къде е Зина? Кога ще се върне?
Михалыч дълбоко въздъхна, направи още няколко дръпвания, хвърли дългия угар на земята и внимателно го стъпи с крак. По вида му вече беше ясно дали Зина ще се върне.
— Няма да се върне. – кратко каза Михалыч и замълча.
В тълпата стана необичайно тихо. Погледите, които преди са били насочени към Михалыча, се обърнаха към земята, трактора, стария селски магазин, редицата павилиони, и в гърба на стоящия отпред. Никой не искаше да вярва.
— Изчакай, Михалыч… — председателят стъпи назад и вгледа внимателно в дядо. – Разкажи ми как стана всичко…
— Да, Михалыч, давай, разказвай, не мъчи! – извикаха от тълпата. – Какво прави там, в града? По медицина, или какво?
— По медицина, ага. – кимна Михалыч и посегна за следващата цигара. – Сега ще разкажа.
Значи, пристигнах в града. Къде да търся – не знам, но малко помислих – къде иначе би могла да отиде селската лекрачка, ако не в болницата? Нали не е мениджърка? (Михалыч наистина каза "мениджър", а не обичайното "мениджърка").
Ами, мисля си, трябва да отида по поликлиниките. Започвам от районната – нали и Зина е от района? Пристигнах, обикалям, гледам – не мога да намеря. Там имат плакат, който виси, все едно нашите лекари – там също няма. Докато стоях и разглеждах, дойде една медицинска сестра – млада, красива, в пълна, значи, бойна окраска. Казва – какво правиш, дядо, тук? Плакатът виси от десет години, откакто го закачиха за идването на губернатора, само го почистваме за Нова година.
А какво, питам, мила, не е била тук нашата лекрачка? Казва се Зина. Казва – не, отдавна я няма, аз бих знаела – на разписание съм. Така и си тръгнах, несолоно хлебавши.
После тръгнах за горбольницата. Мислех, че ще постоя и там пред плаката, дано някой дойде, помогне.
— Няма как да се надяваш на градските. – долетя гласът на Колюня отгоре. – Ще умреш – не дойдат, дори да ти оберат джобовете.
— Вярно казваш. – кимна Михалыч. – Там и плакатът го няма – телевизор виси, с разписание, значи. А аз, за нещастие, очилата оставих вкъщи – само за вестника ги слагам. Е, стоях, вглеждах се, докато не дойде някаква бабка. Казвам ѝ, приятелко, помогни – не виждам нищо, прочети ми имената на лекарите. Тя ги прочете – Зина я няма.
А какво, питам, тук са всички лекари? Не, казва, само тези, които имат прием днес. Даде ми съвет – иди на гишето за справки, там всичко знаят. Само че, веднага се нагаждаш, казват – ще бъдат груби. Ами, казвам, мен ли пък руганията да ми дере? И тръгнах.
Чаках на опашка половин час - бяхме трима, но медицинската сестра в прозореца изчезна някъде, козата. Когато се върна, я питам - нямате ли, мила, доктор Зина? Тя започна да вика за някакви там персдан… персондан…
— Персонални данни? – подскача председателят.
— Аха, точно така! – зарадва се Михалыч. – Не казвам, казва, даже да ме тормозите! Аз вече бях готов да се предам, но реших да излъжа – мила, казвам, Зина е дъщеря ми, само телефона й загубих, ето защо дойдох да я проверя, каза, че работи в болницата, две дни вървя, не мога да я намеря. А тази коза ни в клин, ни в ръкав.
Излязох навън, седнах на пейка, запалих. Тук подтичва един мъж, облечен в черна униформа с нашивка – като охранител, не знам точно. И заяде както ми кава на ухото – тук, мол, не може да се пуши, дядо, сега ще плащаш глоба. Не издържах, скочих, накарах го – какво, мило, детина, се заяждаш с стария човек? Нямаш ли с какво друго да се занимаваш? Иди, работи за мен, извий гърба си за страната, която после няма да си спомни името ти, тогава ме учи!
Той направо се почервени, задуха – кой да знае, дали от страх, или просто мисли как да ми изчисти лицето. Хвана ме за сакото, и как се дръпна – направо подскочих. Почти ми отскочи ръкава, изрод. А той се хваща, не отпуска, тресе ме за ръкава. Сега, казва, дядо, ще дойде краят ти. Подготвяй пенсията, ще платиш глобата, или суши сухари – ще ходиш да метеш улицата. А, мисля си, пропадна Михалыч.
— Е, би му дал един по меда, и толкова! – извика някой от тълпата. – Ако работи като охранител в болницата, значи е съвсем безполезен!
— Ами и аз така си помислих! – продължи Михалыч. – За какво съм служил в разузнаването? Въпреки че съм контузен, не мога ли да разчистя такъв дебеловрат? Аз такива през четиридесет и трета по фронта прехвърлях на тълпи, завързвайки се на верига, като камили!
Е, само когато се прицелих да му ударя един в ухото, отзад викат – стой! Охранителят се обърна, пусна ме – явно се уплаши. Гледам – онази козичка от прозореца на справките тича. Знае, че я яде совест. И отиде също, да лъже, както аз току-що – иди, казва, Сережа, продолжи да патрулираш, това е дядо ми, от селото, той е малко тъп, не се сърди.
А този младеж не се успокоява – не, казва, законът е един за всички, вие тук навлязохте, налагате си порядките. Ще забележа дядо, както и да е. И не ми пука, че той е твой роднина.
Ну, разбира се, не ми пука – казва девойчето. Ти вообще не си заинтересован от никого, както и всички – от теб. Безсмислен си, казва, парче нещо (честно, не чух). Тук е болница, доктори, хора ходят, за какво си нужен тук, прихвостен? Шарашиш от сутрин до вечер, майките не могат да внасят количките вътре – не е позволено, те и мокнат под дъжда. Самият ти не мокнеш, криеш се вътре, за да не намокриш тялото си.
В общи линии, девойчето започна да се разпада. Охранителят направо трепереше, започна да се приближава, ръцете му се вдигат – тук явно е сработила старата ми навика. Не успях да се усетя, как му ударих в ухото и успях да го подхвана, преди тялото му да се шамаросва на земята – добре, както му взимаха езиците, безшумно. Усадих го на пейка, нахлупих му шапката – изглежда спи.
А девойчето стои, усмихва се, не се уплаши – млада момиче. Е, ти наистина знаеш, казвам. Лъжеш и не ти е срам. И не те е страх – като се събуди, ще бърза да се оплаква? Не, казва, няма да бърза. Той е само смел с бабите и с медицинските сестри, докато не го изпратят. Нищо, не се бой, дядо, всичко ще е наред.
Усмихва се, значи, седна до мен и шепне тихо. Какво шепне – не мога да разбера. Помолих да говори по-силно – повтори. Няма, казва, у нас никаква Зина, проверих на компютъра. Поезжай, казва, дядо, в районната, може там. Аз й казвам – бях, дъще, в районната, няма там Зина.
Девойчето се замисли, извади телефона, започна да рови там. Помислих, че ще звъни нанякъде, може би в психиатрията, за да ме вземат – но не, там има карта някаква, в телефона. Попита кого е Зина по специализация – казвам, че е селска докторка, лекуваше цялото село, от всякакви болести, даже ни режеше и ни вадеше зъбите. Тя още помисли, и казва – е, щом няма нито в районната, нито в градската, значи, вероятно, е в платената.
Сега ще те науча, казва. Ти там, дядо, не смей да питаш за своята Зина. Те изобщо не обичат възрастните – нямате пари, ако идвате в платена болница, то само за някаква глупост. Кажи, че искаш да се погрижиш за себе си. Имаш ли пари?
Две хиляди, казвам, събрахме целия народ, за пътуването. Момичето се замисли, а после изведнъж скочи и каза – изчакай, сега и избяга отново в болницата. Аз отново запалих – какво, да не е тук вторият охранител? А този седи, хърка, даже хъркане започна, слюнки потекоха. Изтрих с неговата шапка, за да не забележи никой – помислят, че му е зле, ще повикат лекарите.
Момичето го нямаше около четвърт час. Скоро този малохолник трябва да се събуди – трябва да приберем въдиците, но слава Богу, избяга, с някаква бележка. Доближи се, седна, тихо я сложи в джоба на сакото, казва – това, дядо, е специално направление. Дай им го в платената, кажи, че от поликлиника, те ще прочетат и ще разберат. Все едно, че те тук те лекувахме, но не разбрахме какво те боли, и те насочваме към платената, а ние ще платим за лечението. Това им е важно – да плаща някой. Само не се разхвърляй много – кажи, че първо ти трябва преглед, а лечението – само по съгласие. Нека първо напишат какво са предписали, и, моля, ти ще помислиш и ще решиш. Разбра ли?
Разбрах, казвам. Явно колко хубаво попада. И пак се усмихва – ах, жалко, стар съм, такава красота пропада... Какво, благодарих, прегърнах се за сбогом и тръгнах. Тя спря – колко, каза, ще седи този? Още около петнадесет минути, и ще се събуди. Глава му ще дудни малко, а така – нищо. Да не се оплаква? Момичето се усмихна – не се тревожи, дядо, ще се засрами, нали е старец, прости, по ухото го дал. Ще мълчи като риба на лед.
Идвах, значи, до платената поликлиника – тя беше през улицата. Явно, са се разположили по-близо – за да тичат до тях, които са изморени от чакане на опашка. Влизам – все едно съм попаднал в космоса! Стените са бели, буквално блестят, навсякъде стоят дивани, растат палми, само алкохол не предлагат. Ошляпах се при момичето, тя ме гледа подозрително – явно мисли, че съм сгрешил вратата.
Аз нищо, седнах, сложих крак на крак, извадих бележката от джоба, и й я хвърлих на масата. Взе я с отвращение, с два пръста, с очите си пробяга – и лудостта като с ръка отмина!
Здравейте, казва Фома Кузьмич! Първо се обърках – защо ме нарича Фома, когато съм Никифор. Тук само осъзнах – медицинската сестра не знаеше името ми, когато попълваше документите. Е, помислих си, сега ще попита за паспорта ми и последната разведывателна операция на стария Михалыч ще приключи!
Не, не попита. Заповяда ми да почакам минутка, взе телефона, позвъня накъде и съвсем скоро дойде един мъж – така пухкав, но почесан, в костюм, т.е. с връзка, обувките му блестят. "Да вървим," казва, "Фома Кузьмич."
Вдигнах се, тръгнахме. Пристигнахме в кабинета, а там – никакви кушетки, никакви везни, никакъв шкаф с хапчета. На масата стоеше дъбова, а наоколо – кожени столове, килими на пода. Погледнах галошите си и се почувствах срамно. Свалих ги тихичко и ги оставих на входа. Мъжът седна на масата, аз се настаних срещу него.
"И така," каза, "с какво дойдохте?" А аз се оглеждам, не мога да разбера – той доктор ли е или кой? Помислих – ще питам направо. "Каква специалност имате, уважаеми?"
Той дори не мигна – "Аз съм мениджър," казва. Аз повдигнах вежди – "А с какво, говорех ти, ти разговаряш с мен? Нужен ми е лекар. Хайде, води ме при лекар. Ти си мениджър, аз – тракторист, за какви болести можем да разговаряме?"
А той се смее, чак се залива – явно казах нещо безумно. "Ти, казва, дядо, отдавна ли беше в платната болница?" "Не," отговарям, "за първи път съм тук." "Е, казва мениджерът, тогава слушай. Тук имаме нови правила – първо трябва да поговориш с мениджъра, а после с лекарите. А може би дори и с лекарите няма да е нужно. Аз сам, казва, ще поговоря с тях, ще ти подбера подходящия специалист – за главата, стомаха или нервите – имаме всякакви тук."
Тук ми стана ясно: явно мениджърът заменя терапевта. Е, в районната болница преди беше така. Каквото и да те боли – отиваш при терапевта и той вече те насочва. Вика, откуда знаеш, старе, може да ти трябва невролог, или проктолог, ако те боли малко под гърба, когато се качваш на седло.
Питам направо – ти какво, терапевт си? Отново се смее – "Дядо, казва, задаваш много въпроси, шпионин ли си?" Аз се правя на глупак – моля, откъде да знам, просто съм стар, отдавна не съм бил в болници и не знам как е тук всичко устроено. Искам при лекар.
Явно вече започва да се побърква – изморен е от смях. "Давай", казва, "разказвай, какво те боли. Аз ще ти предложа план за лечение, процедури, анализи, прегледи. А лекарите ще направят това, което напиша."
Не спирам – "Как ще ми напишеш план за лечение", казвам, "ако ти не си лекар? Нещо в вашия мениджърски колеж учат какви таблетки с какво да се лекува?" Той вече започна да се нервира – казва, че всичко го учат. Мениджърът е, сякаш, универсален. Където и да го поставиш – навсякъде стои на лапки като котка. Нужно е – съставя план за лечение. Налага се – чертае план за пътуване. Приближи ли се – пише функционалните изисквания. Ще тръгне такава работна среща – и ще състави примерна сметка за строеж на космодром.
Сега, казва, навсякъде е така. Мениджърът снима задачата, после я предава на специалистите. А те изпълняват. Ами, могат и да възразят, разбира се, ако е написано съвсем нещо неправилно – мениджърът ще коригира. Това, казва, се нарича гъвкав подход. Както при червейчетата, ли?
Така че давай, дядо, не ми вдигай нервите повече – разкажи ми какво те боли. Помислих и реших – ще започна с малко, искам да разбера какво става тук. Кашлям, казвам. Мениджърът нещо записа, пак ме гледа. Мълча. "Все, ли е", казва? "Все" – отговарям.
Той дълбоко въздъхна, помисли малко, стана и тръгна към вратата – не към онази, през която влязохме, а от другата страна. Спря в вратата, казва – "Чувствайте се като у дома, Фома Кузьмич, ако искате да пиете – в коридора има вода." И излезе.
А аз след него, като мишка, мишка. Надниквам – върви по коридора, не се обръща. Спря на две врати, и влезе в тази, която беше отдясно. Аз дотичах, гледам – написано е "Ординаторска". А до нея – диванче и банка с вода, вградена върху кранчето – направо като у нас на уличните мивки. Само че трябва да натиснеш не отдолу, а отпред, за да изтече водата.
Седнах и слушам – там се смеят, като коне, в кабинета. Сеня, казват, ти си идиот. Какво значи „кашлям“? Сух кашлица ли, или мокра? Сутрин, или преди сън, или нощем се буди? С кръв, или само сополи излитат? Сеня мукави нещо, моля, кашлицата е кашлица, а те се смеят още по-силно – казват, ако дядо е стар, то вероятно е последното, което изкашля, а ти тук ни правиш на луди. Сеня все едно попита какво да назначи, и някой с ясно гласче отговори – иди, назначи томография, ти си гениален продавач, само да хващаш комисионни. Особено, ако поликлиниката плаща.
Мисля, че е време да се върна на изходна позиция – избягах в кабинета, затворих вратата, седнах и седя. Пристига Сеня – бузите му розовели, очичките му бягат, седна на стола, пое си дъх. Казва – от специалистите пристигнали два въпроса, за уточнение на поставената от мен диагноза. Кашлица – суха или мокра? А аз му казвам – сутрин мокра, вечер суха. Сеня попита за кръв – не, казвам, никога такова не е имало.
Сеня нещо записа, помълча малко и изказа: ето, Фома Кузьмич, плана за лечение го обмислих. Нуждаете се от томография, пълен анализ на кръвта, УЗИ на сърцето, бъбреците и пикочния мехур, рентген на зъбите, биопсия и витамини, казва, веднага ще ти издам. Мен ми падна челюстта – за добро, че моята е все още на място, иначе щеше да е неудобно.
Казвам, миличък, за какъв ме взимаш? Въпреки че съм стар, знам как да лекувам кашлица. Виж, хапчета за това се продават за двадесет рубли. Тук Сеня малко се разбуни...
Ето, казва, всички така мислят, че по-добре знаят как да лекуват болестите. Започват с кашлицата, но не питат умни специалисти, и стигат до там, че не могат дори крачка да направят. Не трябва, казва, да спестявате от здравето. Слушайте умни специалисти, и ако казват, че е нужно МРТ и витамини – не се оплаквайте, а плащайте и го правете.
Не се успокоявам – ти, казвам, Сеня, извини ме, но дай ми поне да говоря с лекарите! Вие в болестите нямате понятие! Даже аз знам повече! Искаш ли, казвам, да ти покажа къде да натиснеш на сънната артерия, за да спиш половин час? Сеня, явно, малко се стресна или не искаше да се свързва – добре, казва, пак ще попитам. А ти, дядо, уточни нещо за своята кашлица.
Помислих малко какво да кажа и ми хрумна – трябва да кажа така, че ако Зина е там, да разбере. Мислех, мислех и казвам – Сенька, кажи им, че кашлям, все едно съм преглътнал шишабарка. Какво, попита? Шишабарка, казвам и кимам. Лекарите ще разберат. Той сви рамене и отново отиде в ординаторската, а аз след него.
Седях, седях – този път не се смеят. Така и не чух нищо, даже пропуснах завръщането на Сенька – трябваше бързо да вдигна стакан, все едно наливах вода. Той стана над мен и пита – слушай, дядо, ти случайно не си от Макарово? Кимам, казвам, да.
Хайде, казва. Тук един от специалистите иска да поговори с теб. А, аз вече знаех кой е. Зина, разбира се.
Той ме заведе в нормален, медицински кабинет, тъкмо като видях Зина, усмихнах се толкова широко, че едва не си разцепих устата. Но не показах нищо – влязох, седнах, мълчах. А Сенька седна до мен. Зина ме гледа, тихо се усмихва, после така изрева на Сенька – какво се разположи? Изчезвай оттук! Той започна да спори, че е мой мениджър и без него не може да се разговаря с мен, но тя бързо го укроти – медицинската тайна, казва, никой не я е отменил. Сенька не намери какво да възрази и си тръгна.
Ами, прегърнахме се, както трябва. Само че тя е тъжна, някаква. Седнахме, говорим. Заминах, казва, защото ми омръзна. Плащат малко в селото – там болници няма, работеше почти на обществен принцип, а вече почти четиридесет години. Не може да се ожени – за кого, в селото? Всички алкохолици, а който не пие – всички са заети.
Дълго мислех, казва. Исках да се посъветвам с хората, но не се реших – знаех, че ще се опитат да ме убедят, и ще се поддам. Затова и заминах през нощта, на стоп, веднага смених телефона, за да не започнат да ми звънят.
Пуснах сълза – Зина, казвам, как ще бъдем без теб? Какво да правим? Да ходим в града ли? Виж как е всичко – в поликлиниката не можеш да почакате, ще умреш, докато те приемат. А в частната – мениджър, ще дадеш заплатата си за година, за да излекуваш furunculus. А ти, Зина, с календулата ще те попоиш и след два дни всичко ще мине. Кой в града знае за календула?
Тук и Зина се разплака. Стана, заключи вратата – явно, за да не нахлуе Сеня. Разбери ме, казва, Михалыч. Не мога повече! Всичко разбирам, на всички ви е добре в селото, харесва ви там, заетостта ви е там, а аз имам ли някого? Никого. Когато дойдох, по глупост, още по разпределение, мислех – село, въздух, добри хора. Ну, да, хората наистина са добри, отнасят се към мен, като с родна, а въздухът е жив. А това е всичко?
Имам познати от медицинския институт – всички те са в града, половин ден в поликлиниката, за да не губят връзки, и пишат дисертации там, а останалия половин ден – в платената, където изкарват многократно повече. Всички имат апартаменти, коли, редовно ходят на море. А тези на север, те отдавна печелят по двеста хиляди на месец. Аз се задуших – нашето село не печели толкова.
Искам, казва, да живея нормално, по човешки. Напоследък, както се казва. Аз вече спрях да споря с нея – започнах да разбирам. Казвам – а как, какво става при теб тук? Зина се усмихна, помахала с ръка, смее се – не се страхувай, Михалыч, къде да изчезваме?
Назначиха ме тук, казва, за главен диагностик. Това значи, че умея да определям болестите по-бързо и по-добре от всички. Ами ясно, в селото всичко се правеше на око, без значение дали е настинка, счупване, или усукване на червата. Привикнах така, че анализи дори не са необходими – още повече, че нямат какво да вземат.
Първоначално се притесняваше – тук, гледай, какво е всичко? Томографии, УЗИ, специалности безброй – а аз просто съм лекар. При назначаването на работа дори не можах да посоча правилно специалността си – казах, че съм терапевт, както е в дипломата. А когато дойдоха пациентите – веднага поставих диагноза, дори по описанието, което Сеня носи.
Тук не се сдържах – попитах, какъв е Сеня. Казва, че това е напълно глупост, наскоро го измислиха. Техният директор отиде някъде в Москва, послуша там и реши, че приемането директно при лекаря е миналият век. Моли, лекарят е като дете. Ще дойде при него човек с кашлица, лекарят ще напише хапчета и ще го изпрати с Бога. Пациентът само заплаща за приема, дори хапчетата няма да купи – казват, че е скъпо при нас. И затова продажбите почти никакви – директорът каза „просто продаваме времето си“. А трябва, явно, да продаваме повече.
И измисли - да назначи мениджър. Този човек е кадърен, няма да продава само това, което е нужно - задължително ще пробута, както каза, и съпътстващи стоки. Извика ни, значи, програмисти, маркетолози, те инсталираха някаква програма и искат да ни накарат да въведем всички назначения, за всички години - за да разберат на кого какво може да се пробута.
Ние, разбира се, се разгневихме, заплашихме, че ще си тръгнем - но се разминало, наели студенти от медицината, те почти всичко свършиха за хляба. Тези маркетолози се замислили и ни направили таблици - Зина извади, показа. Там, значи, беше написано болест и изброени неща, които може да се добавят към нея.
А също така има отделни предупредителни карти, дори на лекарите им наредили да ги запомнят. Мол, ако има кашлица, трябва да разкажат за всички болести, при които тази кашлица се появява. И рак ще споменат, и казват, че сърцето, съгласно последните изследвания, може да предизвика кашлица. А най-важното - на всички да продават томография, като най-новото и най-добро постижение на световната медицина. Изобщо, Зина каза, че уредът наистина е полезен, може да установява сама болестите, но е страшно скъп. А на директора трябва да върне парите за апарата, затова и се старае.
Но не се получи с лекарите. Е, не могат да насочват към томография, ако на човек му се е възпален пръст или обрив по лицето от ягоди. Така разделиха болните от лекарите, сложиха мениджъри. Сеня - уж най-добрият. Преди, казват, работил с програмисти, знае това дело - там също е такава беда. Добър програмист, мол, като лекар - знае лечението по-бързо, отколкото човек може да разкаже какво му се е случило. И ето, лечи, на ниска цена, а на фирмата почти никаква полза.
От друга страна, казва Зина, така дори е по-лесно. Много лекари започнаха да стават неориентирани на очите, а новите, от института - се радват, като деца. Да мислиш вече не е нужно, просто изпълнявай. Назначил мениджър да пробие, - по-добре да не задаваш въпроси, усмихвай се и вкарвай иглата. Някои лекари изобщо забравиха как да поставят диагноза и да разбират нещо в лечението. Скоро ще станат, като медицинските сестри - през целия живот точно така работеха.
Много хора са загубили специализацията си. Преди, ако един лекар беше хирург, той действително беше хирург. Можеше да оперира, да намества кости, да поставя диагноза за апендицит и да лекува херния без скалпел. А сега, сякаш му пишат указания, какво да разреже, как после да зашие и какво да измие вътре или какъв уред да постави. Сякаш са станали работници на конвейер – изобщо не използват мозъка си. Много е лошо, мозъкът се отключва бързо, когато не виждаш дори цял пациент, а само малка част от него, в която те е насочил мениджърът.
Отново повтарям – казвам, че ако е толкова зле, хайде при нас пак! Ще измислим нещо с парите. Ще говоря с председателя, може да ти издейства по-висока заплата, или не знам как с доплащането за селските лекари. Не, по никакъв начин.
Зина казва, че ще спести малко повече и планира да отвори собствена болница. Ще започне с един кабинет, сама ще приема. Казва, че не е само ти, Михалыч, на който не му харесват местните порядки. Много пациенти се оплакват, че не могат да стигнат до лекарите, а дават пари, сякаш за ремонт на двигател. По-лесно е да легнеш и умреш.
Казва, че е намерила сред лекарите съмишленици – по-възрастните, които все още помнят Хипократовата клетва, и някакво незабравимо чувство – когато пациент, научавайки, че трябва само да вземе хапчета, се усмихва искрено, както вероятно е усмихван само в детството, когато е намирал подарък под елхата. Това, казва Зина, не може да се замени с никакви пари.
Тук отново се намесих – Зина, казвам, ние в селото така ще те кибичим, че няма да можеш да се учудиш! Не се поддава. Отново сълзи в очите – не мога, и точка. Искам и да изкарам пари, и да помогна на хората, каквото и да ми коства.
Тук се сетих – Зина, казвам, а може би ще идем при теб за лечение? Когато отвориш кабинета си. Или, може би, ти при нас? Веднъж седмично там, или как? А?
Изглежда, не е мислила за това – очите и веднага изсъхнаха, усмихна се, закива. Точно така, казва, Михалыч! Как не се сетих! Само че... аз смятам да лекувам за пари, а в селото...
О, кажа, не се страхувай! Ти вече си градска, нямаш нито свои картофи, нито месо, нито зеленчуци, даже брага не можеш да си вземеш! Но ние ще те осигурим, Зинуль – знаеш ни, при нас е най-свежото, без химия, от градината! Пари нямаме, но поне ще те нахраним, до насита! Ще остане и за продан.
Не, казва, тук ще разберете – аз съм лекар, а не търговец. Но идеята е добра. Особено, ако осигурим транспорт – ще донесем от града, ден да лекува, и обратно с подаръци ще тръгне. Кълнах се, че всичко ще организирам. На това се уговорихме.
Още малко поседяхме, спомнихме си стари неща, пихме чай. Добре е, казва Михалыч, че измисли за шишабарката. Веднага разбрах, че е от Макарово, и точно – към мен. Как иначе ще има пари за платена болница?
— Ето, нататък знаеш. – завърши разказа Михалыч. Извади поредната цигара, запали я и с чувство на изпълнен дълг се загледа в облаците, преминаващи над селото.
— Абе ти, Михалыч, шишабарка… — с усмивка каза председателят. – Ще дойдеш ли при мен в заместители? Нуждаем се от ремонт на моста, може да се уговориш, ще отидеш в града?
— Господи, избави! – картинно се кръсти Михалыч. – Достатъчно ми е. За последен път спасих Родината.
— Браво! Браво, Михалыч! Е, ти си нещо! – чуха се викове от тълпата. – От мен шот! Аз първи при Зина!
Но Михалыч вече не слушаше. Тихо се промъкна покрай Кировеца и пое към дома.
Само регистрирани потребители могат да участват в анкетата. , моля.
Както сигурно разбрахте, текстът не е за медицина, а за автоматизация на бизнеса, съвременни разработки и проекти. И така, какво тогава?
Какво-какво… Раз, за автоматизация, значи трябва да го сложим в профилните хъбове.
Нещо… Нищо.
Гласуваха 93 потребители. 23 потребители се въздържаха.
Източник: habr.com
